written-springs (А.Д.)
94 936
4.03.2018 г., 9:37 ч.

 Забранена си ми (1) 

  Проза » Разкази
1743 4 11
Произведение от няколко части
12 мин за четене

Увеличих звука на телевизора, за да не чувам мислите си. Коментаторът на мача все по-емоционално анализираше играта на двата български футболни отбора. Сграбчих кутията цигари, намираща се зад лаптопа, запалих една и изпуснах дима високо. Вгледах се в екрана на чата ни – не беше „на линия“ повече от час. Трябваше да й пиша. Емоциите ми стреляха в различни посоки.

„Мария, там ли си?“

Оставих съобщението и се вгледах в надпреварата. Въпреки че умишлено я избягвах, защото знаех, че ще се ядосам... Футболът ни отдавна не бе същият. След около половин час, под въпроса ми, изскочи така очакваното „Видяно“. То мигновено привлече вниманието ми и проследих пуснатото:

„Тук съм за малко.“


Отпих от бирата, напълно съсредоточен върху думите, и бързо насочих пръстите си към клавиатурата.


АЗ:
"Мъжът ти у вас ли е?"
                     
 

МАРИЯ:
"Да, гледа мача."
                  


Негодника му! Така го ненавиждах...

 


АЗ:
"Трябва да те видя, Мария! Не спирам да мисля за теб..."

 


Не последва отговор в следващите 45 минути. Реших, че може би я бях засегнал и добавих едно: “Сърдиш ли ми се?”. За мое щастие... тя почти веднага започна да пише и това ме успокои, въпреки че не знаех какво ще последва.

 


МАРИЯ:
"Не изглупявай, Павеле... Приготвях храна за малкия, много добре знаеш, че е на тренировки всеки ден. Трудно ми е да пиша."
   

                                              

АЗ:
"Господи, Мария... Ще откача! Да се видим по-късно? Искам те... полудявам без да те видя!"
                                                                                                                                        

 

МАРИЯ:
"Няма начин, Борислав още не си е легнал. Моля те, не усложнявай нещата..."

 


– Майната му на мъжа ти! – неусетно изругах на глас и загасих поредната цигара в почти препълнения пепелник.

Искаше ми се да отида и да му смачкам фасона, за да започне да я оценява. За да разбере, че не бива да я малтретира, като робиня, само защото така му изнася и защото му бе по-удобно. Бях го виждал няколко пъти отдалеч. Не я поздравяваше, не я прегръщаше след дългия ден, не се сещаше да й помогне с тежките торби. Нищо...
Попитах я кога може да се видим и станах от стола. Започнах да обикалям масата, нервничейки и стискайки все по-силно ръцете си в юмрук. Дивеех, че тази жена не е моя. Че нямам АЗ син от нея, когото АЗ, лично, да водя на тренировките по футбол. А не тя да „хвърчи“ от едното на другото място и да мисли за всички останали неща... Взех лаптопа и го оставих на малката масичка пред плазмата. В същия миг тялото ми се разтресе от странни конвулсии. В мен се разля топлина. Главата ми се замая. Само мисълта за нея ме побъркваше... Прокарах пръсти през косата си. Почти веднага се свлякох на дивана и присвих очи, опитвайки се да спра усещането от спомена. Преди няколко нощи... Господи! Така се любеше тази жена... Така божествено докосваше и тази дяволита усмивка! Все още можех да се върна в онези часове и наново да изживея чувството от тях. Припомнях си картината от жестовете, от израженията й. Натискът на ноктите й ме направляваше за това как се чувства. Чувах тихия й глас. Потиснатите стенания. Не бях влюбен в нея. Обожавах я... с всяка своя клетка. Исках я за себе си. При себе си...

Отговори ми рано сутринта. Почти не разлях кафето си, когато чух известието от телефона. Пишеше, че тази седмица й се очертава доста натоварена. Само че моите планове изобщо не бяха свързани с това да съм далеч от нея. Още днес трябваше да я видя, след като свърши работа. Асеновград бе потънал в снежна приказка. Наблюдавах зимния пейзаж от прозореца в кухнята. Ранобудните от блока вече почистваха колите си от снега. Работата ми бе свързана с разнасяне на хляб от една пекарна в града към други по-малки магазинчета, но в Пловдив.
Отдавна бях свикнал да ставам по тъмно. Грабнах якето си и се насочих към гаража. По пътя към големия град, случилите се неща, преди три месеца, ме нападнаха. Все още помнех така ясно деня, в който Мария се появи във винтидж бара „Vikont“, по случай рождения ден на Светла – съседката от горния етаж. Първото нещо, което ме бе привлякло в нея, беше бухналата, леко къдрава в светлокафяв цвят коса. Още отдалеч тя се усмихна широко. Компанията се състоеше от осем жени, които се познаваха достатъчно добре, за да запазят настроението до края на купона. Мъжкото присъствие включваше единствено мен и един съученик на Светла – от основното. Без него щях да се чувствам прекалено не на мястото си. Нямахме много общи теми, но поне се подкрепяхме – чисто по мъжки. Съпругът на рожденичката, който бе и мой много добър приятел, бе на командировка от работа и така ми липсваше в създалата се обстановка на „женско царство“. Единствените думи на Мария към мен бяха: „Приятно ми е, Мария Боянова!“. Но усмивката и непреднамереността в поведението й, още тогава, предизвикаха някакво възхищение у мен. Втората ни среща бе случайна в един от моловете на Пловдив, със Светла бяха на кафе. Тогава... между нас премина нещо. По-късно комшийката ни бе отбелязала на една снимка във Facebook. Аз реших да й пратя покана, тя, за моя изненада, я прие... Пуснах й поздрав. Заговорихме се за новите филми по кината. Споделихме няколко лични мисли за живота, уговорихме си среща, която бе съвсем кратка, но толкова неочаквана. Състоя се в някаква неопределена и лека срамежливост, и много усмивки. Тя бе заета и трябваше да тръгва. Една вечер се засякохме в парка до моста. И... прекрачихме „допустимото“ със случилата се целувка.
Когато привърших работа, оставих микробуса обратно в Асеновград и тръгнах към мястото, където се намираше работата й. Отново към Пловдив. Вече 4 месеца лудеех по тази жена. Не се бяхме виждали от три дена, а това ми се струваше като цял век.
Светлините на офиса тъкмо загаснаха, когато излязох от колата и се насочих към огромните прозорци на приземния етаж на рекламната агенция. Когато заобикалях към входа, забелязах опушеното зелено, малко над коленете, яке и пухкавата качулка.
– Тихо... – притворих вратата внимателно и я върнах в мрака.
– Павеле... Какво правиш тук?! Алармата ще се включи след пет минути!
Изключих учудването й. Затиснах я до стената и неистово се впуснах към устните й.
– Господи... ще ме задавиш! ...Какво ти става...
– Пет минути са напълно достатъчни.
Насочих се към врата, а после към ухото й.
– Плашиш ме...
– Трябваше да те видя, Мария! Трябваше... не спирам да мисля за теб. За нас, за онази вечер... Кога ще се видим отново? Дори само за кафе... – изстрелях наведнъж.
– Не знам... напрегнато ми е, имам много работа. Да излезем навън, алармата ще писне и ще стане лошо...
– Още малко...
Притиснах таза си в нея, исках да усети какво ми причинява. Взех лицето й с две ръце и вече по-спокойно потърсих езика й. Ръцете й, за момент, докоснаха хълбоците под якето ми и след това ме отблъсна от себе си.
– Достатъчно, излизай... – изгледа ме.
Пуснах я пред себе си и се възползвах от топлината й, докато заключва, въпреки че беше опасно. Видимо я бях подразнил, но, по дяволите, това изобщо не ме интересуваше! Изобщо. Желаех я. И толкова.
– Кога ще се видим? – повторих въпроса си.
– Ще ти пиша. Трябва да се прибирам, чакат ме вкъщи.
– Недей така, Мария...
– Казах ти – още нищо не мога да определя. – най-накрая ме погледна в очите.
Явно нещо се бе случило. Беше някак кисела. А аз не й позволявах да отиде до колата си.
– Добре, пиши ми... Ще карам зад теб.
– Няма нужда да ме пазиш, мога да шофирам. – усмивката й заигра.
– Знам, че можеш... – наклоних глава. – Искам да съм сигурен, че всичко ще е наред – времето е лошо...
– Чао, Павеле! – сви надясно.
На два пъти се обърна към мен засмяна. Ах, тази жена! Така ме ядосваше... истинска агония! А толкова я харесвах заради това й закачливо поведение...
Когато се уверих, че е стигнала до блока си, бързо отминах и завих по пътя към вкъщи. Отново валеше сняг, но този път по-силно.
Пуснах климатика, отворих кенче бира и си направих омлет. Седнах пред плазмата и започнах да сменям каналите. Телефонът ми иззвъня. Погледнах го със съмнение.
– Да?! – номерът бе непознат.
– Как е, Павка? – беше Валентин, познавахме се от деца.
– Пак ли си със секретните номера? – пошегувах го.
– Е, знаеш как е в тези сфери... Какво ще кажеш да се видим в стриптийз бара тази вечер? Трябва да поговорим, имам оферта за теб...

 

 

 

 

 

 

 

. . .

Да...  искам да потъвам в теб с думите си.
Ти не ме познаваш.
Ще бъда егоистичен Дявол, не приемащ вятърните мелници по пътя си.
Искам да се изгубя.
Нека аз определя дозата на приближаването си към теб...
. . .

 

 

 

 

Следва продължение...
 

 

 

» следваща част...

© А.Д. Всички права запазени

https://www.youtube.com/watch?v=wFs3GeAgCA8

Свързани произведения
Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Интересна творба.
  • Много Ви благодаря, Яна! Присъствието Ви ме радва, поздрави и усмивки и от мен!
  • Интересно начало на побъркан от любов. Отивам да чета следващата част!
    Поздрави!
  • Хаха, Силве, много ме усмихна твоят коментар!
    На Коледа бях в Асеновград, често и на други празници съм във вашия регион. А най-лесната работа е да уговорим едно кафе, защо не? Поздрави!
  • Ади, добре си ми дошла на гости в Асеновград! С интерес ще следя тези сладури каква попара ще надробят, а по-важното е- как ще я сърбат после! Ще чакам.
  • Момичета, здравейте!

    LiaNik (И.Колева), радвам се на присъствието Ви! Много Ви благодаря!
    Anabell (Ани), за мен значи много! Усмивката е на лицето ми, поздрави!
    sisita60 (Сиси Сиси), много се радвам, че сте прочели! Благодаря Ви от сърце!
    линасветлана (Лина - Светлана Караколева) ...много благодаря! Искрено...
    Яна, благодаря, че прочетохте! Винаги ме усмихвате!
    Марианка, интересно ми беше мнението ти (може би се надявах или очаквах) да го споделиш, благодаря ти!
    reinbow (Биляна Битолска), благодаря Ви за присъствието! Поздрави!

    Много ме зарадвахте! Изпращам Ви усмивките си!

    Благодаря и на всички прочели!
    Желая топъл и приятен ден!
  • На опашката с чакащите
  • Наистина е интригуващо. Чакам продължението! Поздрави!
  • Следвам те. Поздрави!
  • Интересно начало, заинтригува ме! Поздрави!!!
  • Е, добре.Изцяло ме заинтригува.Чакам продължението.
Предложения
: ??:??