Задръстване

     Автобусът отпред направи отчаяна маневра вдясно и изведнъж булевардът блесна с цялото си задръстване пред Стоян. „Не, в този град не може повече да се живее нормално" - помисли си той, съзерцавайки стотиците спрели коли по нанадолнището към Орлов мост. Старото Рено измина още няколко скъпоценни метра напред и окончателно спря. Изключи двигателя. Докъдето стигаше погледът, нито една кола не помръдваше и на сантиметър. Явно нещо неприятно се беше случило долу в ниското. Не му оставаше нищо друго, освен да се отпусне и да чака. От опит знаеше, че и да се ядосва, нищо не може да промени. Само че другите едва ли го проумяваха. Ето, някакъв идиот от лявата му страна вече безумно натискаше клаксона, сякаш с него щеше да разчисти пътя напред... Стоян уморено се извърна да види как изглежда този нервак. Звукът идваше от сребристия новичък Ситроен до него. Вътре някаква жена ожесточено блъскаше с лявата ръка по клаксона, а с дясната махаше на някого. Гледаше в неговата посока. Когато видя, че той поглежда към нея, натисна бутон и прозорецът се отвори плавно:

   - Стояне, глухчо! От пет минути ти бибиткам, ти май още не си се събудил!

   Едва сега той я позна. Господи, това беше Нели! Неговата Нел! Сякаш беше вчера... Свали стъклото на прозореца и протегна ръка към нея.

- Нели!... Нел! Това си ти! Боже, колко години не сме се виждали! Тук ли си?

   - А къде да съм?

   - Мислех, че си в чужбина.

   - Каква ти чужбина?! Тук съм разбира се. Камъкът си тежи на мястото - тя се премести на дясната си седалка и също протегна ръка. Пръстите им се докоснаха. Сякаш някаква искра пробяга между тях. Стоян инстинктивно дръпна ръката си. Настъпи неловка тишина. И двамата едновременно хвърлиха поглед напред, с надеждата, че потокът коли пред тях е потеглил. Уви, не беше помръднал и милиметър.

   - Къде рано сутрин в тази посока? Едно време нали живеехте в центъра... - не беше забравила.

   - Помниш значи?

   - Мога ли да забравя? Какви купони се вихреха докато вашите бяха на вилата!

   - Продадохме стария апартамент и купихме два по-малки в Младост три...

   Последните му думи бяха заглушени от нервния клаксон на микробуса отзад. Тук-там шофьорите в околните коли подеха сигнала и също натиснаха клаксоните.

   - Къде, къде? - опитът ѝ да надвика какафонията от звуци се оказа безуспешен. Изчака да премине нервният пристъп у околните шофьори и отвори дясната врата. Самата тя се върна на шофьорската седалка и му махна - Ела при мен! Да не се надвикваме. Скоро няма да помръднем оттук.

   Май беше права. Морето от коли беше замръзнало като в безветрен, летен ден, какъвто всъщност си и беше. Някои шофьори слизаха от колите и палеха цигари. Стоян не се колеба дълго, извади контактния ключ и се премести в съседния автомобил. Лъхна го приятния хлад от работещия климатик.

   - Хубава кола! Нова е, нали?

   - Аха...

   - Честито! Не съм виждал подобно табло.

   Докато той любопитно изучаваше таблото на колата, погледът ѝ се плъзна крадешком по лицето му. Беше възмъжал. Издайнически бели косъмчета по слепоочията му напомняха, че от последната им среща май бяха изтекли десетина години. Поиска ѝ се да го докосне, да погали чупливата му коса. Както някога. Усети ръката си във въздуха, стресна се и в последния момент я отклони към собствената си коса. Разроши я небрежно.

   - Разказвай! Как я караш?

   - Нищо особено. Работа, вкъщи, ежедневието ме е метнало в прегръдките си... както всички ни... предполагам...

   - Така е. Всички сме така... Семейство, деца?

   - Да. Имам дъщеря. През декември ще навърши шест. А... ти?

   - Аз ли?... - усмихна се, спомни си как преди години отвръщаше на намеците му, че е време да преминат към следващата стъпка във връзката им. - Аз съм още малка... Рано ми е...

   Настъпи неловка тишина, нарушавана само от тихите вентилатори на климатика. И двамата гледаха напред към спрелите коли, но мислите им бяха насочени към седящия в близост човек, или по-точно в далечното минало, когато този човек беше най-близкият, най-любимият...

* * *

   - Цвети, ядеш ли си филийките? Ще изстинат! - гласът на майка ѝ идваше спалнята, където оправяше леглото.

   Момиченцето остави куклата настрани, отхапа миниатюрно залъче от пържената филия и поклати утвърдително глава. Детската градина беше във ваканция и майка ѝ си бе взела отпуск да я гледа у дома. Не беше лошо да си поспива сутрин и да си играе, докато закусва. Отхапа още едно залъче и отново започна да сменя дрехите на своята Барби. Телевизорът в кухнята работеше по навик. Цвети му хвърляше по едно око, без много-много да се заслушва за какво си говорят възрастните.

   Изведнъж чу гласа на баща си. Вдигна бързо поглед и го видя на екрана. Изпищя във възторг.

   - Мамооо! Бързо ела! Мамооо!

   Майка ѝ връхлетя уплашена.

   - Какво стана, мама?! Удари ли се?! Изгори ли се?!

   - Не бе, мамо! Виж, дават тати по телевизията!

   Яна въздъхна облекчено и погледна към телевизора. Наистина даваха Стоян. Някаква млада журналистка от утринния блок го интервюираше в колата му. Питаше го нещо за задръстването, а той отговаряше. Операторът показваше отвреме навреме гигантското задръстване по Цариградско шосе. После журналистката се премести от другата страна на колата, последвана от камерата. Не! Това не беше колата на съпруга ѝ! Беше някаква лъскава лимузина, а на шофьорското място седеше красива жена. Журналистката поднесе микрофона към нея:

   - А сега да чуем очарователната съпруга с мнението ѝ за софийското задръстване!

   Жената се засмя на глас.

   - Не, не съм съпругата!

   - О, извинете! Тогава да чуем приятелката на нашия първи събеседник! Какво мислите за ежедневната загуба на часове в задръстването?

   - Защо да е загуба? Ако човек е настроен позитивно, може да срещне в задръстването и голямата си любов... - жената на волана хвърли усмихнат поглед към Стоян. Той също се усмихна.

   - Извинете! Прекъсват ме от студиото. Да пожелаем лек ден на тази симпатична и влюбена двойка! За зрителите на нашата телевизия репортер от софийското задръстване беше...

   Яна не чуваше вече нищо. Някаква бяла пелена я обгърна отвсякъде. Уморено приседна на диванчето до Цвети.

   - Мамо, мамо - дъщеря ѝ я дърпаше за ръката - какво прави тати в колата на тази мацка? Не трябва ли да е на работа?

   - Трябва, мама, трябва... - това не беше нейният глас.

   - А защо какичката каза, че са влюбени?!

   - Така ти се е сторило, мама. Не си дочула - усети как сълзите ѝ всеки момент ще се отприщят. Бързо стана и избяга в банята. Заключи и се свлече на студения под. Сега, когато детето не я виждаше, даде воля на чувствата си. Сълзите рукнаха като река. Стоян! Той, който се кълнеше, че никога няма да погледне друга жена, си имаше любовница! И вместо да махне на камерата да не го снимат с нея, най-нагло се хилеше от екрана! Не можеше да повярва. Нейният Стоян! Никога нямаше да повярва, ако някой ѝ го беше казал! Но сега, когато го видя с очите си?... Тази разменена усмивка, когато онази спомена голямата любов! Мерзавец! А уж я боготвореше и настояваше за второ дете! Всичко е било измама! Целият ѝ подреден живот изведнъж се беше сринал... Сутрин му махаше от балкона, докато той се качваше в Реното. Той ѝ отвръщаше с въздушна целувка. Лицемер! После навярно паркираше колата пред  блока на другата. Качваше се на нейната лъскава лимузина, целуваше онази и...

   - Мамо, търсят те по телефона! - Цвети чукаше по вратата на банята.

   Наплиска набързо лицето си със студена вода, избърса го, а на излизане пусна водата на тоалетната. Не искаше дъщеря ѝ да разбере случващото се в душата ѝ. Пое телефонната слушалка от малката ръчичка с въпросителен поглед.

   - Баба е.

   Само тя ѝ липсваше!

   - Ало... - гласът ѝ звучеше глухо, беше сигурна, че майка ѝ ще разбере, че нещо се е случило.

   - Ало! Детето ми каза, че сте го видели онзи вашия по телевизора! И аз го гледах! Е, аз какво те предупреждавах?! Още на времето ти казвах, че погледът му шари все по чуждо. Ама ти: „Не е вярно, майко! Стоян обича само мен!" Мъжът обича ден до пладне! Докато си вземе неговото и докато му омръзнеш, пък после... Добре, че не ти направи и второ дете, че щеше да видиш тогава ти твое чудо!...

   Яна отпусна слушалката надолу, далече от ухото си. От нея продължаваха да се носят бързи крякащи звуци, които се сливаха и думите ставаха неразличими. Постоя така за малко, а после се пресегна и изключи кабела на телефона от розетката. Тишината се възцари в малкия коридор. Но не и вътре в нея. Сърцето ѝ биеше яростно. Чуваше го с всяка клетка на тялото си. Чуваше и бушуващата като река кръв в главата си. Мислите ѝ крещяха „Мерзавец! Предател!" Запуши уши, но това не помогна. Трябваше да направи нещо, за да спре тази лавина от звуци. Инстинктивно  краката ѝ я отведоха в спалнята. Извади куфарите от голямата ракла. Като че ли кръвта в главата ѝ утихна. А когато започна да вади дрехите си от гардероба и да ги мята в куфарите, се успокои и сърцето ѝ. Само съзнанието ѝ непрекъснато повтаряше: „Мерзавец! Предател!"...

* * *

   Колата спря тихо пред малката къща в крайдунавското градче. Стоян угаси фаровете и слезе. Минаваше полунощ. Единият прозорец на къщата светеше. Това беше добре. Яна не беше писала в бележката къде са заминали с Цвети, но след като не я намери у една-две приятелки в София, най-вероятно бяха отпътували при майка ѝ. Среднощният светещ прозорец потвърждаваше предположението му. Влезе в малкото дворче, приближи къщата и почука тихо на прозореца. Това, което най-малко му се искаше в момента беше да събуди цялата къща и да срещне тъща си. Пердето се отмести и видя лицето на Яна. Беше подпухнала, очите ѝ бяха зачервени. Махна ѝ с жест да излезе навън. Колебанието се четеше в очите ѝ. Все пак излезе. Стоян протегна ръце да я прегърне, но в този момент светна един от тъмните прозорци. Мъжът сви неловко ръце.

   - Да се поразходим?

   - Добре... - гласът ѝ звучеше хрипливо.

   Улиците на градчето бяха пусти. Светеха само старите улични лампи. Прозорците на околните къщи тъмнееха в дълбокия си провинциален сън. Поне щяха да бъдат сами за тежкия разговор, който предстоеше.

   - Какво става, Яна? Прибирам се и намирам бележка „Отивам си. Не ме търси!" Без обяснения, без нищо. Какво се е случило? Звъня ти, ти или не вдигаш мобилния, или ми затваряш. Кажи, какво стана? Има някой... мъж?

   - Мъж ли?! Ха! - Яна избухна - Остава сега да кажеш, че си имам любовник! Че си нагъл, нагъл си! Жалко, че го разбрах едва днес! Но да ме обвиняваш, че си имам някой... това вече е безочие! Кой го казва, моля ви се? Човекът, който най-безскрупулно се показва по телевизията с най-новата си любовница!

   - За какво говориш? Не разбирам. Каква любовница?... Най-новата?!... - Стоян се спря и гледаше недоумявайки.

   - Хайде сега, демонстрация на актьорско майсторство! Или си мислеше, че сутрешният репортаж е на запис и че ще го пуснат вечерта?!

   - Моля те, обясни ми! За какво изобщо говориш?

   - За тая кучка, с която ви интервюираха сутринта по телевизията и с която се гледахте така влюбено! И то пред очите на дъщеря ти! И на жена ти... - Яна захлупи очи и се разрида.

   - Чакай! Ти за това ли?! - Стоян се усмихна, после изведнъж стана сериозен. Не предполагаше, че отстрани можеше да изглеждат с Нел като любовници. Не предполагаше, че при толкова много телевизии, близките му щяха да гледат точно тази и че ще видят уличния репортаж с негово участие. Сега изведнъж осъзна цялата нелепост на ситуацията. Опита се да хване нежно съпругата си за ръка - Яна, моля те, погледни ме! Не е това, което си мислиш! Нима наистина си помисли, че имаме нещо общо с Нел?

   - Нел! - жената се разрида още по-силно, дръпна се и побягна по пустата улица.

   Стоян я настигна и я прегърна. Тя го блъскаше с юмруци по гърдите и по лицето:

  - „Не е това, което си мислиш!"... Всички мъже сте еднакви! Мразя те! Ненавиждам те!...

   - Яна! Спри и ще ти обясня! Това е една състудентка. Не сме се виждали от десет години. Задръстването ни хвана кола до кола и се преместих при нея да се видим и чуем кой как е. Тогава изневиделица се появи онази нахакана репортерка и ми завря микрофона в носа. Какво трябваше да направя? Да кажа: „Не ме снимайте, че жена ми ще ме види и ще си помисли най-лошото?"...

   Жената вдигна разплаканото си лице към него. Взря се в очите му на оскъдната светлина на уличната лампа. Не изглеждаха да лъжат, но на лицата на лъжците не пишеше, че те са такива! Мъжът използва колебанието ѝ и се наведе към устните ѝ. Целуна я нежно. В първия момент тя се остави в прегръдките му, но в следващия избухна отново. Отстъпи крачка назад и му зашлеви звучна плесница. Обърна се и бързо закрачи по обратния път към дома. Стоян я последва, опитвайки да ѝ препречи пътя. Сълзите ѝ бяха пресъхнали:

   - Нел!... Спомних си! Онова старо гадже от студентските години?! Мислиш, че не знам коя е тя?! Мислиш, че не съм виждал снимките ви при родителите ти? Мислиш ли, че не знам, че почти сте били стигнали до сватба?! Значи не можеш да я забравиш?!... Трябваше да се досетя...

   - За Бога, Яна! Чуваш ли се какво говориш? Та това беше преди толкова години! Сега какво? Като я срещна да се правя на неандерталец и да я заобикалям ли?...

   - Стояне, върви си! Всичко вече ми се изясни! Днес не можах да я позная, бях толкова афектирана... Значи Нел... Старата любов ръжда не хваща... А и тя се е разхубавила... Знаеш ли какво каза дъщеря ти? „Какво прави тати в колата на тази мацка?" Мацка!... Да, тя е мацка - красива и гледана, а аз съм слугинята вкъщи - негримирана и без прическа!... Очевидно е коя от нас ще избереш!

   - Яна! Спри! Изнервена си от отпуска и от това, че прекарваш цялото време у дома с Цвети! Така е, като майка ти не пожела да я погледа малко! Знаеш, че мога да взема моя отпуск чак другия месец. Ще заминем някъде... Сами двамата...

   - Никъде няма да заминаваме! Всичко свърши!...

   - Това е... някаква идиотска ситуация! Повтарям ти, не бях я виждал десет години. И сигурно през следващите десет отново няма да се видим. Някаква нелепа случайност ни събра точно днес, когато телевизията...

   Не се доизказа. Бяха стигнали до къщата на майка ѝ. Яна изтича по няколкото стъпала нагоре, влезе вътре и хлопна вратата.

   - Янааа! - яростният вик на мъжа отекна по пустата улица.

* * *

   В средата на декември в София падна първият голям сняг. В същия този ден се случиха още две събития. Излезе съдебното решение за развода на Стоян и Яна, а дъщеря им Цвети празнуваше рождения си ден за пръв път без своя тати. Радостната глъчка беше изпълнила клуба за детски празненства. Децата бяха потънали във вихъра на игрите, майките пиеха кафе отстрани и си говореха за някакви техни си майчини работи. Само едно шестгодишно момиченце се взираше с тъжна надежда през витрините навън, където задръстването по непочистените софийски улици беше огромно както никога досега...

* * *