Началото на сънищата Глава II

„Ти виждаш нещата и питаш защо. Аз мечтая за неща, които никога не са били и питам защо не?”

Джордж Бърнард Шоу

Величествена градина, бели рози, черни листа, мрак, къде съм?! Оглеждам се, а навсякъде има само още от тези невероятни цветя. Ухае тежко и миризмата изпълва дробовете ми и ме опиянява. Оглеждам се, зад мен има плет от бодлива красота, а пред мен пътека, заобиколена от задушаващ аромат. О, ще нарисувам това! Искам да ги докосна, но няма ли да изчезнат, ако посмея. Доближавам се до розата, а тя разтваря цвета си сякаш за мен. Сякаш е жива и ме приканва да я докосна. Не мога да откъсна очи, всяко листенце е точно на мястото си и всички заедно образуват перфектния цвят. Навсякъде е като мрачна нощ, а белите цветове са звездите. Съзнанието ми се замъглява, не мога да мисля, знам само че трябва да запаметя този момент. А какво ли има напред, искам ли да знам?! С голямо мъчение успявам да откъсна очи от розата, а тя свива листата си след мен. Поглеждам напред, а над мен има арка от още цветя като сянка разперила се над всичко. Правя мъчителна крачка сякаш едва сега започвам живота си. Напред няма нито светлина нито живот. Продължавам да вървя и поглеждам към краката си, под мен няма нищо, сякаш се нося във въздуха. Сякаш стъкло под мен ме пази да не се загубя във нищото. Вдигам поглед, а пред мен...

Най-красивото нещо, което съм виждал някога. Пред мен стои момиче, надвесило се над розите и им говори на неразбираем език. Не мога да откъсна очи, тя е облечена в черна рокля, която разкрива красивата ù бяла кожа, на гърба ù има две огромни бели крила. Мога ли да повярвам?! Протягам ръка, защото сякаш не мога да говоря. Тя се обръща към мен и дъхът ми спира. Цялата ù величественост. Виждам перфектно дантелената ù кожа, под която се очертават ключиците ù. Устните ù са кърваво червени и леко отворени, сякаш по тях е изписана чистата страст. Очите ù са невероятно черни, но тъжни. Толкова черни, сякаш е сляпа, но пак ме гледа и ме подканва. Красива тъмна коса се спуска по раменете ù, а крилата, надвиснали над нея, изглеждат заплашително, но и невъзможно крехки. Гледам, сякаш са ме обрекли да гледам, най-голямото наказание. Ръката ми се отпуска и се връща отново на мястото си, а тя ме поглежда сърдито, сякаш иска да я заговоря. Мислите ми изведнъж изпълват цялата ми глава сякаш до сега някой е спрял звука. Започват да жужат като милиони хора в зала, които говорят един през друг. Опитвам се да ги изключа.

Тя ме поглежда и ми казва „Не си тръгвай и този път, остани.” За какво говори? Изведнъж някаква огромна сила ме дърпа назад, далеч от нея, не мога да ù се противя, като скован съм. Вижам само как тя протяга ръка към мен, а от слепите ù очи се стичат сини сълзи.

            Еван се стресна и се събуди, беше все така мрачно, но още бе ден. Навън продължаваше да вали, а той беше облегнал главата си на стъклото и явно бе заспал от умора. Загледа се навън и си спомни съня, беше толкова реален, че на моменти си мислеше, че е бил истина. Протегна се и си каза на глас, че това е било само сън. Излезе навън, а капчиците дъжд намокриха косата му, той не им се противеше. Затвори очи и ги остави да се стичат по лицето му и да се давят в кожата му. В момента, в който затвори очите си, видя момичето отново, този път не беше сън, а сякаш видение. Видя сините сълзи и се сепна. Набързо се прибра вътре, решен да нарисува тези очи, преди да ги е забравил. Дори не си направи труда да подсуши косата си и навсякъде, откъдето бе минал, по пода имаше малки капчици дъжд. Постави едно платно в средата на голямото ателие, застана пред него и се замисли. Сега не можеше да види очите толкова ясно и нямаше да успее да ги нарисува. Хвана четката, затвори очи и започна да рисува. След няколко часа отвори очи и се порази. Направи стъпка назад, сякаш бе изплашен от картината. Не можеше да повярва, това сякаш не бе нарисувано, сякаш бе реално. Бе нарисувал лицето ù със затворени очи, точно такова, каквото бе го видял. Сепна се от себе си и отиде да си направи кафе. Впечатлението му трая само няколко минути, но не можеше да отрече, че за първи път му се случва нещо подобно, този образ го беше обладал. Стоеше срещу картината на голямо разстояние, сякаш тя щеше да му стори нещо и отпиваше от топлото димящо кафе.

Навън стана тъмно и му се обадиха да излезе. Той се приближи до картината, плъзна пръсти по платното, сякаш докосваше самото лице. Спусна плат върху него, за да не го гледа. Това го плашеше малко. Остави празната чаша на шкафа взе ключовете и якето си и излезе. Бяха го поканили на поредното изискано парти с красиви жени, облечени натруфено, мъже в костюми, говорещи за политика и много шампанско и скариди. Огледа се наоколо и не видя нито едно познато лице, но пък сградата му направи впечатление. Беше красив барок, може би от края на XIX век. Стените бяха недокоснато бели. А по тавана и ъглите имаше красиви орнаменти. Някой го потупа по рамото, той се обърна и видя познато мъжко лице.

            - Как си в този мрачен ден, Еван? – с мила усмивка го гледаше мъж над петдесетте с бяла брада прошарена коса, бял костюм и чаша шампанско в ръка. Г-н  Уайт – един от редовните клиенти на Еван. Той беше богат човек с малко опит в изкуството, но определено с голям вкус към него.

            - Мрачен ден, мрачно настроение. – безизразно му отговори той.

            - Работиш ли върху нещо? – въпросът беше зададен с някак лукава усмивка „Иска ми се да допълня колекцията си от твои творби.”

            - Всъщност, за момента не. – излъга Еван, все още оглеждайки се из залата.

Колко жалко, си помисли богатият господин, отдавна не бе украсявал някоя стена на замъка си с любимите произведения на Еван Тайлър. Харесваше му гледната точка, през която младият творец гледаше света. Изведнъж очите на г-н Уайт се разшириха и усмивката му се разтегли, той протегна ръка точно до рамото на Еван и тръгна натам, накъдето тя сочеше.

            - О, Емили. – Еван чу господина да говори зад гърба му. – Скъпа, ела да те запозная с един невероятен младеж. Той подкани момичето, като сложи ръката си зад нея, а тя бе облечена в страхотна рокля в цвят екрю с гол гръб, която позволяваше да се види всяко малко движение на тялото ù. Беше млада, а пред него изглеждаше по-скоро като негова внучка.

            - Скъпи ми Еван, запознай се с една моя много уважавана приятелка - Емили Грейс. Тя е страхотна дама, внучка е на приятелка на сестра ми.

Момичето подаде малката си ръка към Еван, а той я стисна и разклати в знак на благоприличие. За него тя не представляваше особен интерес, беше като всички дами в тази зала, прекалено натруфени за неговия живот. Изглеждаше много малка за възрастта си и имаше светло сини очи, кожата ù беше по-скоро бяла пред тази на г-н Уайт.

Еван им спомена, че има работа, въпреки че не беше така, просто искаше да се махне от това място. Стисна ръката на господина за довиждане, а момичето така и не му проговори.