Тя стоеше пред монитора с натежали за сън клепачи и пишеше с равномерно и спокойно чаткане по клавишите. Сякаш всичко щеше да започне сега, в този миг.
Изпращаше поздравителни картички на всичките си познати и пациенти. Усмихваше им се с онази успокояваща и слънчева усмивка, сякаш всеки един от тях беше пред нея. Приключи с последната картичка и се загледа някъде в пространството. Искаше спомените да изплуват отново в съзнанието и. Питаше се дали точно в съзнанието идват тези спомени, или са от онова скрито ъгълче в сърцето.
Отпуснатите й рамене потрепериха, както тогава, след първото негово докосване.
Бе настъпил моментът за това толкова закъсняло писмо:
- Здравей, любов моя.
Винаги така започваше с писмата си до него.
- Пиша ти в тази ранна утрин на 23.12.2108 година. Не, това не е писмо от бъдещето, любов моя, това е писмо за нашето минало, което никой от нас не разбра как и кога свърши...
- Спомняш ли си, мило, (усмихна се при думата "мило", защото тя го беше научила да я произнася ...