Защо съм благодарен на Джеймс Бонд

Беше края на годината. Главният счетоводител на СО МАТ, Томчо Томов ми се обади от София и ме попита какви пари можем да съберем и спешно да изпратим. Попитах го колко му трябват. Отговори, че най-малко 500000 $. Казах , че мога да събера към 2000000$, но трябва да купим още един лек автомобил за Техеран (вече имахме пет)

“Ти осигури двата милиона, а после ще мислим за колата”, гласеше отговорът му.

“Добре, тогава пък ти ела в Техеран лично да осигуриш парите”, гласеше моят отговор и му хлопнах слушалката.

После обаче ми се обади Томето Илчев и ми обясни, че ако наистина мога да събера към един милион долара, ще бъде много добре, защото толкова не им достигало „преизпълнението на плана” да прехвърли някаква граница, което пък щяло да осигури на служителите много високи премии (социалистическият материален стимул). и предаде слушалката на  Славчо Първанов. Той също ме помоли да направя каквото мога, защото наистина било  много важно за “колектива”.

„Аз мога да събера и два милиона, но наистина ли са толкова решаващи. Че това са си джобни пари  за СО МАТ”, казах аз.

„Така е, но познаваш добре плановата ни икономика. Ако не осигурим до първи януари тези „джобни пари”  хората ще получат два пъти по-ниски премии, а заслужават максимума.”  

Това вече беше друго нещо. Казах им, че парите ще събера, но в никакъв случай не могат да пристигнат в София в искания от тях срок. Те обаче, без да помислят, ме попитаха по телефона не мога ли аз да ги занеса в София. За бай Слав иди-доди, но Томата да допусне такава глупост? Казах, че ще видя какво може да се направи и прекъснах разговора. Не можех да седна да им обяснявам по телефона, че такива суми, съгласно законите в Иран, пък и в другите страни, не могат да се пренасят по човек, че ако ги открият на митницата, парите ще бъдат конфискувани, а човекът, който ги носи, веднага ще бъде тикнат в затвора и то за “неопределено” време.

Познавах много добре всички товародатели, с които поддържах непрекъснат контакт. Освен добрите ни и коректни отношения, ми беше пределно ясно, че те  нямат никакъв интерес да си натягат отношенията с мен, защото гладът за автомобили беше огромен, а ние бяхме основният превозвач и диктувахме положението.

Навлата за обратните превози се плащаха от спедиторите, поръчали автомобила и то направо в София, чрез техните фирми-майки или партньори в Европа. Но положението с вътрешните превози, които бяха хиляди на месец, беше много по-сложно. Товародателите бяха безброй, някои от тях само с по няколко превоза, плащаха обикновено в брой, понякога в местна валута и т.н. Нашите хора по пристанищата, както и тези в Техеран, бяха претрупани с оперативна работа, камо ли да инкасират навла, а и не това им беше работата. Аз поначало не исках и не разреших да имат нещо общо със заплащането на навлата, тъй като след това при всички случаи ще има приказки, независимо дали има или не някакви доказателства. Освен това имаше и определен риск при инкасирането, обръщането на местна валута в долари, преводите в България. Затова и поставих най-категорично този въпрос в София, още преди да започнат вътрешните превози. Уточни се, че разплащането им ще минава само през нашите партньори  в Техеран - фирмите ПТБ и ТБТ. Така те инкасираха навлата от крайните товародатели, уреждаха съответните формалности, след което изплащаха навлата направо в София, на база на уговорените в договорите навла и издадените фактури. Това беше много мъдро решение - от една страна българите в Иран практически нямахме допир до тези пари, а от друга, плащането беше осигурено и то във валута, въпреки че  някои от клиентите плащаха в риали. След време, когато вече не бях в Техеран, започнаха да се правят изключения и приказките започнаха, а големи суми така и не можаха да бъдат инкасирани.

Понеже сега имаше по-особен случай, Терзи напълни чантата с копия от неплатените фактури  и  заедно със счетоводители на ПТБ и ТБТ започнахме да обикаляме товародателите. Не че те нямаше да си платят, но парите щяха да закъснеят и “колективът” нямаше да получи големите премии, които наистина напълно заслужаваше. За няколко дни събрахме 2260000$, от които 1500000$  в чекове и 760000$  в брой (от фирмите, които нямаха съответни кореспондентски банки в Европа, или за които не бяхме сигурни, че чековете им ще имат покритие). Всъщност тази сума се равняваше на приходите най-много за десетдневна работа и то само на автомобилите, извършващи обратни и локални превози, без да се отчитат основните превози от Европа, които поначало се разплащаха в Европа.

Това добре, но как тази, все пак голяма сума, да достигне до София и то навреме? Дипломатическите куриери категорично отказаха да направят това, въпреки че техният багаж не се проверява.

Оставаше лично да ги занеса, друга възможност нямаше. Да, но ако ги намерят митничарите, парите ще бъдат конфискувани, а с мен е свършено. Не исках да използвам, по-скоро да изразходвам, връзките си по горните етажи на властта в Иран, а и въобще не беше сигурно, че няма да се получи някакъв гаф.  Но “на риск все таки надо идти”, както казват руснаците.

Директен самолет Техеран - София нямаше. “Месарките”(товарни ИЛ-18, возещи охладено агнешко месо от България) в момента не пътуваха. Да се мине през Истанбул, беше повече от лудост. Когато ми се налагаше да пътувам през този град с преспиване в хотел “Диван”, оставях стек “Кент” най-отгоре в куфара, без да го заключвам (иначе ти разбиват ключалките, изсипват ти багажа и излизат от стаята). Когато се връщах в стаята, всичко в куфара беше непокътнато, липсваше само “Кента”. Хората просто разбираха, че имат работа с “разбран” човек и нямаше смисъл да ровят повече. При нормална ситуация пътувах през Атина и то с преспиване, независимо че тогава военните бяха на власт, а аз  обикновено пристигах без гръцка виза, но този вариант също автоматично отпадна.

Накрая взех билет Техеран - Дамаск - Бейрут - Цюрих (без прекачване със Swissair), Цюрих - София (с “Балкан”)

Вечерта преди тръгването, седнахме двамата с Терзи у тях на масата да подредим банкнотите. Жена му и синът му бяха заминали за България, а аз не исках жена ми да разбере за какво става въпрос. Той беше донесъл два тампона за мокрене на пръстите ни, защото мислеше, че ще броим парите - първо той, после аз. Знаех, че при Терзи не може да има каквато и да било грешка, а и бяха броени и проверени в счетоводството на ПТБ. Затова му казах да не се занимава с глупости, ами да извади големи плътни пликове,  в които да наредим парите и да пием по една водка с истински черен хайвер, едър като грах (на черно един  кг. струваше 7-8 $).

Всички банкноти бяха по 100$, по сто в пачка. Чековете бяха лесни - в джоба и готово. Когато приключихме с операцията и му ударихме по 200-300 грама водка, аз погледнах сериозно Терзи и му казах:

“Терзи, сега напиши една разписка за чековете и сумата в брой.”

“ Защо ти е тази разписка?”, попита  учуден.

“Как защо? Не става въпрос за мен, а за теб. За да имаш документ, че си ми предал парите и да не те окошарят, ако стане нещо”

“Не разбирам какви ги дрънкаш”

“Сега слушай  внимателно! Това е огромна сума. Парите в брой са си истински пари, а чековете не са поименни и могат да се осребрят от приносителя. Така ли е?”, попитах аз.

“Така е.”, отговори той доста смутено.

Той написа разписката, аз поставих датата и се подписах.

“Така е, наистина. И като сляза в Цюрих, какво ми пречи да остана там, да осребря и чековете и да си живея царски. Жена ми и детето вдругиден тръгват за Швейцария, така че всичко е уредено. Сега ясно ли ти е защо ти трябва тази разписка? Иначе мога да кажа, че сме разделили парите и половината са у теб.”, подробно му разясних  моите “намерения” и голямата си “загриженост” за него.

Горкият Терзи, направо се срути. Имаше абсолютна вяра в мен, но аз говорех така “откровено” и убедително, че той наистина се шашардиса.

“Терзи, аз много държа на теб и затова ти подписах разписка. Даже да ме гепят на митниците, пак няма да си виновен ти, а за Цюрих ще видя какво ще реша.”

Това го поуспокои, дори започна да се досеща, че го будалкам за Цюрих, но не и за митниците.

На другия ден Меди ни закара (мен, Терзи и жена ми) на летището. Бях казал на Терзи да не казва нищо за парите на жена ми, която знаеше, че спешно съм извикан в София за някакво важно съвещание, нещо, което се е случвало и друг път.

Когато пристигнахме на летището и тримата дойдоха да ме изпратят. Меди ми предаде куфара на гишето, донесе ми билета и бордната карта и ние продължихме да си говорим, докато не чух по уредбата последното подканяне към пътниците, пътуващи за Дамаск, да се явят пред обслужващото този полет гише за  граничен контрол. Сбогувах се с моите изпращачи и  се отправих към гишето. Дежурният граничен полицай веднага ми удари печат за излизане от Иран, без дори да ме погледне.

Но после... Няма да разказвам как се почувствах, когато видях, че митничарите тарашат всичко  живо, нещо, което никога не ми се беше случвало на техеранското летище.

Ами сега? Ни напред ни назад. Ако поискам да се върна, при всички случаи основно ще ме пребъркат, ако продължа - също. Трети вариант няма. Тогава накъде? Но и в никакъв случай не биваше да спирам и да почна да се озъртам, тъй като това неминуемо щеше да привлече вниманието на когото трябва.

Припомних си че ”човек изпаднал в паника вече е поне наполовина мъртвец” и  с нехайна походка, люшкайки дипломатическото си куфарче, наблъскано с пари, спокойно тръгнах към двама митничари, които ровеха в чантите на една възрастна двойка.

Вече не само разбирах, но и говорех свободно фарси. Внезапно чух  как единият митничар каза на колегата си:

” Погледни, погледни! Виж кой идва!”

“ Но това е Джеймс Бонд!”, сащисан каза другият митничар.

“ Той самият, няма съмнение.”, потвърди първият.

Вече виждам присмехулните усмивки, но така или иначе, тогава поразително приличах на Roger Moore, един от артистите, играли ролята на Джеймс Бонд, чийто филми се въртяха по кината на Техеран. Дори веднъж Терзи ме помоли специално да минем двамата пред известни арменски магазини, за да “видели местните барони” с кого си другарува барон Арам Терзиян (барон на арменски значи господин). Отначало дори ми беше интересно, по-скоро приятно, да виждам, че доста хора, особено младежи, се заглеждат в мен. Дори се е стигало и до раздаване на автографи.

Но в момента никак не ми беше до тези спомени. Единственото, което ме занимаваше, беше успешното преминаване на митническата контрола.

Двамата митничари веднага избутаха мъжа и жената да минават и усмихнати до уши ме изчакаха да отида при тях.

“Вие кой сте?”, попита ме на английски първият.

“Каквоо! Вие наистина ли не ме познахте? Слава на Аллаха, иначе и тук щеше да стана тарапана от хора.”, отговорих му на фарси.

“Но господин Бонд, Вие говорите толкова добре фарси!”, учуди се вторият митничар.

“Разбира се, че говоря, нали следващият ми филм ще се снима в Иран. Само ви моля да говорите по-тихо, за да не чуят хората от залата.”, продължавах да измислям и като поставих куфарчето на масичката, добавих:

“Ето куфарчето ми.”, и го отворих, показвайки им сложения отгоре несесер, кърпа и др. дреболии.

То беше брониран “Самсонайт”, от по-големите размери. 

“А, виждали сме го по филмите, а какво има още в него?”, попита единият от тях и понечи да бръкне в него.

“Как какво? Разбира се любимият ми “Валтер”, отговорих аз, внимателно махнах ръката му от куфарчето и го затворих.

Двамата избухнаха в смях и без повече проверки ме пуснаха в залата. Но въпреки молбата ми, единият от тях изтърча да се похвали на колегите си кой е тук. Скоро ме наобиколи цяла групичка. Ами сега? Броят на контролиращите митничари се редуцира на двама души, а строгите проверки бяха почти забравени.

Питаха ме за филмите “ми”, какво още ще се снима, женен ли съм, имам ли деца, и т.н. Добре че бях гледал всичките му филми в Техеран (Терзи не ме оставяше на мира заради тях). Вероятно между тези момчета е имало и такива, които не са били съвсем убедени, че точно аз съм мистър Бонд, но пък не са били сигурни и че не съм. Ако е имало такива, те са се увлекли по другите, или просто не са искали да им развалят удоволствието от тази среща и са останали със съмненията си, но пък са си запазили възможността и те самите след това да разказват с кого са говорили на летището. Както и да е, но никой не ми поиска паспорта. И слава богу.

В това време по радиоуредбата поканиха пътниците за моя полет да се подготвят за отвеждане към самолета и аз реших да побързам да се сбогувам с тези прекрасни момчета, обещавайки на връщане да им осигуря мои снимки с автограф. Тогава един млад офицер каза, че не можело мистър Бонд да ходи до самолета с обикновен автобус и извикаха полицейска кола. Ако някой си е помислил, че това ме е зарадвало, въобще няма да е близко до истината. Откъде да знам къде може да ме закара една полицейска кола. Това за което си  помислих в момента, нито ми хареса, нито ме успокои.

“До тук беше. Много лошо.”, помислих си тъжно, но въпреки всичко тръгнах спокойно към колата, махайки най приятелски на останалите пред залата митничари и полицаи, Докато останалите пътници още се качваха по автобусите, ние вече бяхме при самолета. Излязохме от колата и аз благодарих най-искрено (ама наистина най-искрено, просто едва ли може да има по-искрена благодарност) на офицера и неговия колега, след което се качих по стълбата. Преди да вляза в самолета, не забравих още веднъж да махна за сбогом на моите “изпращачи”. Нали така правят възпитаните хора, пък и филмовите звезди?

Не знам какво са си помислили стюардесите,  виждайки този полицейски екскорт, но веднага ме поканиха в първа класа, без да ми гледат бордната карта. Мили, красиви момичета.

Настаних се удобно, сложих куфарчето в краката си и зачаках. Аз чакам, а  самолетът сякаш се е залепил за пистата. Мина цяла вечност, а той като че ли  нямаше никакво намерение даже да се помръдне. Дори и ухажването на стюардесите не можа да скъси чувството, че отлитането се бави ужасно дълго време. Сега като си спомня за този случай, не знам защо, но ми идва да  затананикам: “Аз чакам, чакам, вече час...”. Сега..., но сега е друго, а тогава беше още по-друго.

Най-после един след друг четирите двигатели на машината заработиха, самолетът се отправи към пистата и... бяхме във въздуха. Отдъхнах си. Не си свалих сакото, не защото ризата беше залепнала вече за гърба ми, а най-вече защото във левия му вътрешен джоб имаше чекове за милион и половина долара. Стоях на мястото си, без да смея да отида даже до тоалетната. Ако взема куфарчето, което беше в краката ми, а не на полицата, охраната на самолета сигурно щеше да се намеси и да провери какво има в него. Ако пък го оставя, докато се върна, като нищо някой може да бръкне в него. Това, че беше заключено, не ме успокояваше много - има си хора за всичко. Достатъчно беше да издърпа един от пликовете, а ти иди и се развикай, че са ти отмъкнали 200000$.

За сметка на това пък стюардесите надминаха всичките ми очаквания. Такова ухажване и обслужване от цяла тумба прекрасни момичета  ми се случи само още веднъж, когато трябваше да престоя във въздуха дванайсет часа (много интересна, но друга история).

Пристигнахме в Дамаск, където даже и транзитните пътници слязоха да се разтъпчат. Да, но ако там има някакъв междинен контрол? Затова - никакво мърдане. Стюардесите не само че не ме подканиха да изляза от самолета, ами останаха с мен и предлагайки ми различни маркови напитки, ядки, шоколади  т.н., опитваха да разберат дали пък наистина не съм Джеймс Бонд. Започнах да им разправям разни лакърдии. Колко са вярвали не знам, но те ме слушаха с неподправен интерес и удоволствие. Кой знае как щяха да ги разкрасят след това. С тях разговорът беше далеч по- приятен, въпреки че не беше сигурно дали няма да изтърсят нещо в Цюрих, докато съм още на летището. Разбира се поискаха и автографи, които този път раздадох с щедра ръка. Попитах ги защо самолетът спира в Дамаск и след това в Бейрут, който не е далеч, независимо че е в друга държава. Обясниха, че това било пробно разписание и ако е рентабилно, щяло да остане.

В Бейрут същата история - никакво слизане от самолета, но и... без помен от скука.

Пристигнахме в Цюрих и аз се сбогувах  с милите стюардеси, даже се разцелувах със старшата, която беше и най-хубава. Другите обаче се засегнаха, така че трябваше да уважа и тях.

Самолетът на “Балкан” отлиташе след час. Когато пристигнах в транзитната зала, не видях да има междинен контрол и без проблем се качих в самолета. Една от стюардесите ми беше позната и понеже нямаше много пътници,  ме настани в първа класа, което беше за предпочитане. Машината се вдигна във въздуха, но аз имах чувството, че настроението ми лети над нея.

Най-после пристигнах в София. При митническата проверка нарочно отидох при едно младо митничарче, навярно отскоро на работа, защото не го познавах. Подадох му митническата си декларация, но той, като видя какво пише в нея, опули очи.

“Какви глупости си написал тук?”, ядосано ме попита той.

“Първо няма да ми говорите на ти, второ не с такъв тон и трето това не са глупости.”, скастрих го строго.

“Ама Вие сте написали, че носите милиони долари?”, омекна той.

“Точно така”.

“Тогава дайте да ги видя!”.

“Не сте Вие човекът, който ще ги проверява.”

“Така ли? Тогава ей сега ще се обадя да Ви арестуват.”, не отстъпваше той.

В това време видях, че зад завесата надничат шефът на граничния контрол Димитров и началникът на митницата и се хилят. Като разбраха, че ги видях, те излязоха от скривалището си, прогониха досадното митничарче, изчакахме куфара и отидохме заедно в кабинета на Димитров, където имаше още трима души.

“Какво става, носиш ли ги?”, хорово попитаха те.

“Всичко е тук и тук”, отговорих аз, потупвайки куфарчето и вътрешния джоб на блейзера си с дръпнат цип и допълнително осигурен с безопасна игла (патент на Томчо)

“Може ли да ги видим?”, попита шефът на митницата, не защото не ми вярваше, а просто от професионален интерес.

Показах им всичко, а те не преставаха да цъкат с език. Помолих за официални подписи и печати на митническата ми декларация. Те се зачудиха защо ми е необходима тази формалност, но независимо от това, веднага всичко бе уредено.

Момчетата се бяха подготвили добре - маркови напитки, ядки, безалкохолни, сандвичи, цигари, кафе. Вече на родна земя, сред свои хора, настроението е съвсем друго.

“И сега какво ще правиш?”, попита някой.

“Как какво? Отивам вкъщи, вземам един душ и на ресторант с приятели.”

“А парите?”

“А, парите ли? Ами ще ви ги оставя, без дори да ви искам разписка”

“А, само това не. Ами ако стане нещо?”, хорово отговориха тези смели мъже.

“Да отидем до СО МАТ, казали сме на Томчо да чака.”, предложи друг.

“Добре”, съгласих се аз и с двама от тях тръгнахме за Горубляне.

Томчо наистина чакаше, направо изприщен от напрежение.

Отново какво ще правим с парите. Казах му , че аз съм си свършил работата и сега топката е в неговата половина. Да взима парите и чековете и въпросът е приключен.

“ Не, не, в никакъв случай.”, изплашено извика той.

“Добре тогава, аз си тръгвам.”, вече беше ми писнало.

“Как така ще си ходиш? А парите?”, повтаряше Томчо като латерна.

“Или ги вземай, или си тръгвам с тях.”, императивно казах аз.

“Ще ги заключим в касата и утре ще ги внесем в Централна банка.”, предложи Томчо.

“Тогава ще подпишеш, че си ги получил.”

“Не, само ще ги оставим в касата, но няма да подписвам. Ще ти дам ключа.”

“Не става, откъде да знам, че няма и друг ключ у някого?”

Томчо настояваше на своето. Накрая се ядосах, взех си куфарчето и тримата си тръгнахме, оставяйки Томчо да крещи след нас.

 “Ами сега какво ще правим?”, попитаха моите придружители.

“Ако искате да отидем в “Попското”,  ще хапнем хубава скара, ще пийнем червено вино, след това вземате куфарчето, чековете остават у мен и чао до утре.”, предложих аз.

Оказа се обаче, че точно тази вечер те са “силно” заети, а и в Попското по-добре да отидем утре, за да можели да предупредят готвача. А парите не могат да вземат, защото...

“Добре, тогава ще ме закарате ли поне до нас, или да викам такси?”, попитах доста раздразнен.

“Е, сега ще се обиждаме ли?”, засегна се единият.

“А имаш ли сигурно место, където да оставиш куфарчето? Имаш ли оръжие вкъщи?”, попита вторият, когато вече бяхме спрели пред нас.

“Имам си всичко, не се безпокойте и утре в седем и половина вечерта за моя сметка в Попското! Хайде, чао!”, успокоих ги аз.

Свалихме куфара и “опасното  куфарче”, след което те отидоха по своите важни и неотложни работи.

Влязох вкъщи, ритнах куфарчето под леглото в спалнята, плика с чековете сложих в един стар паспорт, който пък оставих върху бойлера, взех душ и се обадих на едни приятели. Като разбраха, че съм сам, те ми “наредиха” веднага да тръгвам за тях. Взех такси и там. Те вече се бяха обадили и на други приятели със сборен пункт в една от любимите ни кръчми. Пристигането си обясних със спешно съвещание в София, на което трябва да присъствам и толкова. Прекарахме чудесно. И както почти винаги, за капак отидохме у едни от тях, където продължихме до три часа.

Прибрах се, изключих телефона и веднага си легнах. Спах до десет часа. Станах и след по-малко от час, вече изкъпан, избръснат и т.н.(въобще джижан), с чековете в джоба и куфарчето в ръка, взех такси и пристигнах в СО МАТ. Тома Илчев неспокойно се разхождаше в коридора на втория етаж и щом ме видя, веднага ме замъкна при бай Слав (Славчо Първанов). Казаха ми, че Томчо час по час взимал транквиланти, но и че те вече започнали да се безпокоят защо ме няма, пък и не отговарям на телефона. Казах, че всичко е наред, но искам силно кафе и нещо безалкохолно за пиене. Цецето веднага донесе кафето и разни други неща.

Много се смяха, когато им разказах какво ми отговори  Томчо (помолих ги да не му казват, че съм пристигнал), когато му предложих два милиона долара срещу покупката на една служебна кола.

“Казал съм ти да купуваш каквото намериш за целесъобразно, а Томчо го остави, той си е такъв, но иначе е добър.”, каза бай Слав.

 “Я по-добре си купи едно ново пежо, а червеното дай на терминала. На другите купи още един “Пейкан”(иранско производство по лиценз на “Рено”), добави Томата и предложи да обядваме в Горублянското ханче. Бай Слав се поопъна, но накрая склони - заслужаваше си да пийнем по чашка. Заключихме куфарчето в касата на Томето и в ханчето.

Когато се върнахме, отидох при Томчо. Естествено, вече беше чул че съм идвал и лично ме търсил навсякъде, дори по складовете.

“Хайде, викай касиерките да броят парите и да свършваме с тази история.”, предложих аз.

“А, не. Парите ще внесем в Централна(Народна) банка”

“Добре, тогава да тръгваме!”

“Първо да се обадя на шефа на банката”

Почна да звъни, но човека го нямаше.

“Абе, ти ще тръгваш ли или не?”, наистина се ядосах аз.

Най-после той започна да се облича.

“Томчо, реших да си купя ново служебно пежо. Нали така се разбрахме?”

“Абе ти луд ли си? Никаква кола!”, отряза Томчо, без дори да попита за цената й.

“Това ли ти е окончателният отговор?”

“Ама ти да не би да си оглушал, или си забравил български?”

“А какво ще стане ако има фалшиви банкноти в тези 760000$?”

“ А, това си е твой проблем, ще останат за твоя сметка.”

Тук вече щях да го смачкам като гнида. Спаси го само това, че с неговите четирийсет и пет кг.  и сто и петдесет см. ръст не ми беше от категорията.

“Тогава, както съм ги донесъл, така и ще си ги върна тези .....пари в Техеран, а ти ела да си ги вземеш”, казах аз и ядосано му тръшнах вратата. Той обаче изскочи и веднага се шмугна при секретарката на бай Слав, който след секунди излезе от директната врата и като видя, че много съм ядосан, ме попита какво е станало.

“Този лилипут си го носи на рамото, но аз не искам да имам повече работа с такива дръвници.”, в прав текст, за да няма недоразумение, отговорих аз.

В това време излезе и Томата. Веднага разбра, че като нищо ще запокитя Томчо по стълбите, хвана ме под ръка и разумно ме вкара в кабинета на Генералния.

Бай Слав пък доведе изплашения вече Томчо и му каза:

“Слушай, Томчо, колко пъти съм ти казвал да не се закачаш с този човек. Наредил съм на моя шофьор да ви закара двамата в Централна банка и ти лично ще уредиш предаването на парите и проверка на чековете. Ясно ли ти е?”

Обърна се към мен, усмихна се със своята характерна усмивка и каза:

“С тебе се познаваме отдавна и затова те моля да преглътнеш тази случка. Благодаря ти още веднъж за това, което правиш за нас.”

Пристигнахме в банката и Томчо почна да се държи със служителите така, като че ли банката е негова. Аз го избутах и им казах, че в куфарчето ми има 760000$, които трябва да се внесат на името на СО МАТ. Тогава обаче възникна логичният въпрос кой е вносителят. Не можело частно лице да внася толкова пари. Тук Томчо отново се разпеняви и започна да заплашва, едва го укротих, а касиерите се обадиха на шефа на банката.

Аз спокойно му обясних за какво става въпрос, непрекъснато настъпвайки Томчо по крака ( обувки № 35). Казах му, че парите са внесени легално и му показах митническата си декларация, а това, че засега практически те са “мои”, е друг въпрос. Умният човек си е умен. Каза, че естествено, не бива такова количество пари и то в ценна валута да се разнася натам-насам из София, но за съжаление, касиерите вече са приключили за деня, поради което предложи куфарчето да се сложи в банков чувал, който в наше присъствие ще бъде завързан и снабден с нужните восъци, печати и т.н., а сутринта парите ще бъдат проверени, преброени и издаден съответния документ.

Това беше възможно най-логичното решение на въпроса и аз веднага му подадох куфарчето. В това време обаче Томчо успя да се освободи от опеката на моя крак, изтърча като невестулка, грабна куфарчето и каза , че той не може да оставя парите си така и че не е съгласен. Управителят на банката и всички останали гледахме Томчо и не  вярвахме ни на очите си ни на ушите си.

Обърнах се към управителя и му казах:

“Другарят Томов е много преуморен и не му обръщайте внимание. Къде и при кого да дойда сутринта?”

Той ми каза при кое гише да отида, да кажа кой съм, те ще му съобщят, той ще слезе долу и всичко ще бъде уредено.

Подбрах Томчо под ръчица и излязохме от банката.

“Бъди жив и здрав! Чао!”, казах аз и си тръгнах.

“Стой, къде отиваш? Ами куфара?”(за него наистина не беше куфарче, а куфар)

“Твой проблем, аз бях дотук.”

“ Ама чакай бе, Ице. Как ще се движа с толкова пари?”, молеше се Томчо.

“Не знам. Ти лично отмъкна куфарчето от ръцете на управителя на банката, значи си знаел какво ще правиш.”, и за да го успокоя добавих:

“ Ясно ти е, че много хора знаят, че си главен счетоводител на СО МАТ и не е трудно да се досетят, че не излизаш с празен куфар от Централна банка. Като нищо ще те претрепят още на първия ъгъл.”

Той се растрепера и проплака:

“Ще направя всичко каквото кажеш, само си вземи куфара, а си купи ако искаш и Мерцедес.

“О, благодаря, но Мерцедес е твоята марка. А сега слушай добре! Дай ми куфарчето и утре да не съм те видял в банката”, отговорих му аз, вземайки куфарчето от треперещите  му ръце.

“Ама чакай, къде ще го носиш сега?”

Аз го погледнах толкова “нежно”, че той предпочете да слезе по нормалния начин по стълбите на банката. Прибрах се вкъщи, полежах малко, оставих нещата по “скривалищата” и в седем и половина бях в Попското, където вече ме чакаха четирима души на две съединени маси- Томата и още един приятел също бяха дошли.

Сутринта в уречения час бях пред посоченото гише. Служителката веднага се свърза с управителя, който след минута вече беше долу. Заведе ме в едно помещение, в което видях трима касиери, седнали пред  празни бюра, върху които имаше само някакви апарати - навярно за проверка на банкнотите. Донесоха ми един фотьойл, аз им дадох куфарчето и те започнаха да се подготвят за броенето.

Попитах управителя кога да дойда за формалностите, но той каза, че аз трябва да остана в помещението и да наблюдавам касиерите, навярно, за да съм сигурен, че няма да отмъкнат някоя банкнота. Аз силно се засегнах и казах:

“Ако аз нямам доверие в касиерите на БНБ, на кого тогава? По-добре да оставим момчетата да си гледат работата и да не им пречим повече. Предварително приемам всяка тяхна констатация. “

Всички ме погледнаха с възхищение и признателност. Тогава управителят прояви също жест и ми предложи да ме разведе из банката, даже да ми покаже трезора, нещо, което сигурно не е било разрешено.

Когато свършихме обиколката, касиерите още продължаваха броенето и проверките на банкнотите. Управителят ми каза, че такова количество долари в брой и то наведнъж не са внасяни досега в банката. Е, сега вече тези долари едва ли не са като джобни пари за някои “преуспели” наши бизнесмени, но тогава беше тогава, а не сега.

Казах, че трябва да изляза, но бързо ще се върна. Отидох до “Кореком” и купих четири бутилки уиски “Dimple” 12 годишно, четири стека “KENT” и кашу, сложени по равно в три плика и се върнах в Банката. Обадих се на момичето от познатото гише и я помолих да звънне на управителя. Тя каза, че е при касиерите и мога направо да отида там.

Броенето и проверките бяха приключили. Оказа се че сумата е точна и че няма нито една фалшива или повредена банкнота, за което ми дадоха официален документ. Знаех си аз, че старото куче Терзи няма да ме подведе.

Раздадох им по един пакет, но това бяха хора несвикнали на подобни неща и категорично отказваха да ги вземат. Тогава им обясних, че това е знак на личната ми  благодарност, че никой не може да каже, че това е някакъв подкуп, защото наистина не е такъв и накрая управителят се съгласи да ги получат, изказвайки своята благодарност не за пликовете, а за оказаното им  внимание и доверие.

Попитах управителя дали мога да му оставя и чековете за проверка относно тяхното покритие, но той отговори, че ако СО МАТ има нужда от тази проверка, да ги изпрати по човек с официално придружително писмо.

Когато пристигнах в СО МАТ, там цареше истинска еуфория - вече се знаеше за големите премии, които ще се получат. Томата естествено не беше пропуснал възможността “случайно” да се изпусне, че в последния момент е “успял” да уреди въпроса.

Предадох чековете на Бай Слав и му казах какво каза шефът на банката, след което с Томето и още някои “заслужили” отидохме в Горублянското ханче, където ни очакваше чудесно подредена маса.

Първата чашка водка изпих за здравето на... мистър Бонд...