5.02.2010 г., 16:08 ч.

Защото другите ме карат да халюцинирам 

  Проза » Други
669 0 0
1 мин за четене

   Уморени от себе си души... Навсякъде. Личи  им по лицата. Увехнали. Търсят нещо, но никога не го намират. Защото не познават себе си. Изгубени са по рождение. Отегчени са до смърт. Лутат се като свободни електрони в пространството на слепите луни. Загубили са пътя към дома си, защото там не са живели никога. Подслон не търсят, защото затворените пространства ги карат да мислят за неизбежния край. Търсят други души, които да наранят, защото не искат да се чувстват сами в болката си. По-лесно сякаш се живее, ако другият до тебе също страда. Не слушай сърцето си, това развалено радио никога не млъква. Не чакайте автобуса, той никога няма да дойде. А, спирката, тя никога не е била... Пак сте влезнали в чуждия сън. Объркали сте дори собствените си стъпки. Какво търсите тук?! Няма да го откриете никога, другите са по-луди от вас... Проклятие е да си нормален и да се опитваш да не пречиш на никого. Няма да успееш така. Ще плачеш сам и стоте години самота ще ти се сторят рай. С Господа не искам да вечерям, аз съм само прост човек. Искам да си знам мястото, но другите ми затварят очите. Опитват се да ме вкарат в чужди коловози. Аз няма да пътувам и билет не ще купувам. Последният път, когато броях овце, успях звездите само да приспя. Забързаният свят ме уморява. Задъхвам се и все по-задъхани души срещам навсякъде. Бързат и те не знаят за къде, но защото другият отпред се е забързал. И така по веригата, до стадото...

© Пепи Оджакова Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??