Филип и Джоузи вървяха по алеята към парка, който извеждаше на езерото. Държаха в ръцете си картонени чаши с кафе. Времето беше приятно, нямаше много хора в парка, което успокои Филип. Дори Джоузи да усетеше, че това не е Ерик, нямаше накъде да побегне или пък да изкрещи. Беше му изключително забавно да се представя за брат си. От братска гледна точка, мислеше си Филип, съм му полезен, понеже го замествам в лошите му периоди. От друга е подло просто защото... я чакай, изобщо не е подло, като се замисля. Просто ще е малко неловко, когато Ерик разбере, че се представям за него. Може да ме убие. Глупости, не може да ме убие, та той няма сили да стане от леглото.
- Е, какво ще кажеш за себе си, близнако на Ерик? – каза изведнъж Джоузи. – Филип, нали?
Филип се сепна. Както беше потънал в мисли, момчето се учуди, че Джоузи го нарича по име, че е разбрала, че това не е Ерик. По дяволите, как бе разбрала. Как е възможно да разбере, след като той толкова умело имитира брат си. За толкова години беше станал най–добрият имитатор на оригинала.
Положителното в тази неловка за него ситуация беше, че запази самообладание, разсъди минутка и се сети, че на гърба си той носеше проказата на съдбата да бъде брат на Ерик. По това Джоузи бе познала кой е Филип, беше видяла врата му, тъй като тениската не скриваше целия му тил. Древните скриптове и писания на баща му бяха изписани върху гърба на момчето. Бяха изрисувани, стояха като един вид модерна татуировка на древен език. Но древен език, който само определен кръг от хора знаеха.
Филип реши, че е най-добре да продължи спокойно, без да задава въпроси и най-вече защо Джоузи не се възпротиви да излезе с него или най-малкото да се възмути, че пак се преструва на Ерик.
- Какво пък толкова да има за разказване? – отвърна й той с въпрос.
- Изглеждаш ми човек с история – каза тя.
Филип не отвърна. Повървяха още малко и намериха пейка с изглед към гора. Седнаха и се взряха в зеленината.
- Ерик не ти ли изглежда човек с история? – попита Филип.
Джоузи се усмихна.
- Харесва ми татуировката ти.
Усмивка грейна върху лицето на Филип. Джоузи я беше видяла. Тезата му се потвърди.
- Мерси! – отвърна той и я погледна.
Тя потъна в усмивката му. Същата широка усмивка с равни бели зъби, меки устни. Същата като на Ерик. Желанието у момичето се надигаше и тя едвам се удържаше да не се нахвърли на Филип. Точно така. Филип. Именно защото беше Филип, тя се опитваше да потисне желанието си. Получаваше й се донякъде, но не знаеше колко ще издържи.
- Какво? – попита тя след дългия поглед, който той й отправи. Въпросът просто изскочи от устата й, без тя да го е искала .
- Винаги ли си толкова наивна? - попита я той.
- Какво имаш предвид? Винаги сте били заедно? Успявали сте да се справите с проблемите заедно?
Филип се засмя и Джоузи усети ироничната нотка в смеха му.
- Ерик не ти е разказвал историята на братята от Откритото езеро.
- Какво да ми е разказвал? – у Джоузи започна да се надига любопитство, примесено със страх.
- Това езеро... – започна Филип – От началото на своето съществуване това езеро е пълно с кристално чиста вода. Откритото езеро го нарекли първите заселници, защото малко след като се установили около него, те видели какво се крие в него. А именно, че езерото надниквало в душите на тези, които поглеждали в него. Логично, нали? Не е нормално да е кристално чиста водата.
- Звучи зловещо... – отбеляза Джоузи.
Филип сякаш не й обърна внимание и продължи:
- Откритото езеро било езеро, което не криело тайните на хората от самите тях, при всяко вглеждане във водите му. А когато влизали в него, просто не излизали.
Тръпки на студ и страх побиха Джоузи, тя се притесни, но любопитството й надделя.
- Искаш да кажеш, че езерото виждало какви са всъщност хората, показвало истинските им лица и ги прибирало?
Филип се усмихна, но не каза нищо.
- Един ден езерото се разлюляло. Във водата се появили две черни петна. Били черни известно време, след което избухнали в пламъци. Едното се отворило и от него се появил младеж. Сякаш нищо не останало от другото, сякаш двете не се появявали никога и двете изчезнали. Все едно водата никога не е помръдвала. Младежът заживял там.
- А какво станало с другото петно във водата? – попита Джоузи.
- То останало скрито дълбоко там, долу - продължи Филип. – Известно време, докато бащата на младежа, неговият създател, не решил да сътвори второ, еднакво същество, същото като младежа. Това бил близнакът. Въпросът обаче се криел в силата на двете момчета. Те били дарени с изключителна мощ. Силата на баща им се предала върху тях и ги направила могъщи. В тях се преплитали всички противоположности. Дяволски създания, но не и чудовища. Мъчители, но и мъченици. Праведници, но и грешници. Грубияни, но и романтици. Създавали красота, но и я разрушавали, били приятели, но истински мразели. Имали всичко, което един обикновен човек може да иска, да пожелае от природата, всичко, за което един човек може да мечтае. – той замълча за кратко, сбърчи вежди и допълни – Нямали всичко. Липсвало има едно нещо, което май, както съм чул, осмисля живота на обикновените хора. – Филип сведе глава, извади цигара и си запали.
Джоузи го погледна озадачена. Какво би могло да е онова нещо, което нямат, след като имат всичко онова, за което човек мечтае.
- Какво? – попита тя, водена от любопитството си.
Въпросът просто изскочи от устата. Разказът на Филип я беше погълнал и тя изцяло беше забравила гнева си, че отново се беше престорил на брат си. Изчака го да запали цигарата си, но явно това време не беше достатъчно според нейните разсъждения. Той не й отговори. Дали това не бе прекалено болезнена тема за него? Дали не беше част от интригуващия му живот? Какво беше това нещо, какво ли се бе случило? Толкова много въпроси и отговорът им се криеше в доброто желание на Филип да довърши разговора си.
Филип дърпаше от цигарата и гледаше гората пред тях. Усещаше любопитния поглед на Джоузи върху себе си, но не можеше да направи каквато и да е реакция. Но се изсмя. Те отново го погледна озадачена.
- Ти наистина си много наивна. – отбеляза той.
- Моля?
- Ами да. Виж какви фантасмагории ти разказвам, а ти ме гледаш, мислейки си вярно ли е това. Аз продължавам да разказвам, а ти ми вярваш и искаш да знаеш останалата част. – Филип отново се изсмя.
Джоузи се смути. Наистина не знаеше какво да каже. Наистина не знаеше какво да мисли. Ядоса се на Филип и на държанието му. Всичко, което чувстваше преди малко, изчезна. Сега искаше само да стане и да си тръгне, но не можеше, защото искаше да му каже някои неща, искаше да му се развика.
- Ти си глупак. – каза тя със спокоен тон. – Защо си тук, защо ме изведе, защо се представяш за брат си?
- Искам да опозная гаджето на брат си. Толкова ли е лошо? – каза Филип и й се усмихна.
У нея отново дойде чувството на привличане. Тя отново го искаше. Непосилно бе за нея да се отърси от тази мисъл... Всъщност от мислите, които й се въртяха в главата за него.
- От начина, по който ме гледаш, установявам, че не си ми толкова ядосана, колкото ми изглеждаше преди малко. Значи все пак съм ти интересен.
- Моля? – Джоузи отново се възмути.
Филип само сведе глава, загаси цигарата и промълви:
- Времето ще покаже.
- Какво ще покаже?
- Каквото си мислиш в момента.
Тя изтръпна. Нима той беше прочел мислите й. Нима беше разбрал какво мислеше наистина тя за него. Не, това беше невъзможно. Тя имаше чувства към Ерик, макар да не беше сигурна в тях. Съмняваше се в себе си още от самото начало. Да оплете Ерик беше главната й задача. Кой беше Филип, че да й попречи в целия този план? Никой, абсолютно никой. Не можеше да откъсне поглед от него. Искаше, но не можеше да стане и да си тръгне. Сякаш чакаше заповед да стане и да му обърне гръб.
- Какво ме гледаш? – попита изведнъж той. – Няма ли да отидеш при братчето ми. При него беше тръгнала, нали?
Тя го погледа още една две секунди, после каза:
- Истина е.
- Кое? – попита той.
- Историята с езерото.
Той се подсмихна.
- Как да вярваш на един глупак, Джоузи? – намигна й. – Но не, просто те баламосвах, за да ме гледаш прехласната.
Чашата преля. Джоузи почервеня. Гневът й опърли дори костите й. Стана рязко от пейката и сви ръце в юмруци.
- Арогантно животно такова! – извика тя, а той само я погледна и присви очи. – Загуби ми времето, глупак такъв!
Той буквално скочи от пейката, сграбчи я, обърна я с гръб към него и я обхвана с ръце, така че тя не можа да се отскубне от хватката.
- Запомни това изречение, сладка моя. Времето ще покаже. – прошепна той в ухото й и покали с език възглавничката долу.
След това я пусна и тя побягна. След като се скри, Филип се подсмихна и запали нова цигара.
© Цветомира Пархоменко Всички права запазени