Щом си тръгваш, затвари вратата, не очаквам никого вече! Моето момче, ти ме обсеби, накара ме да вярвам, че ти пука, а после ме предаде. Знаеш ли... изгревът не настъпва за всеки, а след твойте думи аз не искам да отворям вече очи, не искам да се будя и да си спомням твойте постъпки, да усещам забития нож във гърба... И чувствам как болката във мен започва да говори, започва да разказва една история, която отстрани изглежда така комична. Пострадахме и двамата в този филм, прекалено се вживяхме! Забравихме да свалим маските, егоизмът ни погълна и лека-полека всичко между нас разруши. Ала никой не ни е виновен, че решихме да играем, оправдание за себе си не търся... но няма да забравя как се промени и отрече всичко, как във други очи се огледа и забрави за мойте. Няма да забравя как с всеки следващ път все по малко беше до мен, как с всеки изминал ден ставаше все по-студен.
Но знаеш ли какво? Ти си един неблагодарен човек и аз няма да склоня глава и да отворя вратата, когато се върнеш... ...