Петър завиждаше. Той беше едно съвсем малко дете и несъзнателно усещаше, че върши нещо лошо, но не можеше да спре да завижда. И страшно съжаляваше. Съжаляваше за това, че живее. Четеше история, в която се разказваше за друго дете - Иван, живяло в приют за сираци, което беше починало. Беше Коледа. Всички се състезаваха да даряват какво ли не на домовете за сираци и най-вече шоколади. Безброй вкусни и топящи се в устата шоколади. Прекрасни шоколади с различни форми и цветове – по-светли, по-тъмни... Но се беше случило немислимото – в един момент Иван тайно беше погълнал толкова много шоколад, че това го беше убило. Не е имал родители, които да го спрат. Не е имало никой край него, който да забележи какво прави и да му помогне. И сега всички го съжаляваха. А Петър съжаляваше себе си. Страдаше заради това, че не е сирак. Завиждаше на Иван и желаеше с цялото си сърце и душа да бъде на негово място. Мечтаеше да няма родители. Мечтаеше също да има възможност да умре от шоколад, но това беше невъзможно да се случи. Чувстваше света толкова несправедлив. Сираците получаваха страшно много неща, а за него никой не се сещаше. Родителите му нямаха възможност да му купуват шоколад. Колкото и да го сънуваше. Колкото и да гледаше с тъжни очи разноцветните витрини. Колкото и да се молеше.
Петър завиждаше. И мечтаеше... да не е жив...
Copyright Adrian Bantchev 2011
© Адриан Банчев Всички права запазени