Лятото заминах при баща ми в Италия.Той имаше много хубава къща на брега на едно езеро. Заспивах омаяна от щурците и уханието на цветята, което се носеше навсякъде около мен. Чувствах се така, сякаш бях прегърната от топлите и уханни, нежни и въздушни ръце на лятото. Събуждах се от прохладата на утрото и песента на птиците. Отварях по-широко прозореца и вдъхвах свежия въздух, който ме опияняваше. След това излизах навън и се разхождах покрай брега на езерото сама като самодива с разпилени от полъха на вятъра руси коси.

         Една сутрин тъкмо бях привършила с разходката си и тъй като нямаше никого наоколо реших да се изкъпя във водата, която не беше твърде студена. Плуването ми направи много голяма удоволствие.Чувствах се свободна и щастлива, но когато реших да изляза на брега, се оказа, че там има един господин, който гледаше към мен. Излязох от водата с разрошени коси и полугола и наметнах набързо дрехите си, които полепнаха по тялото ми.

         - Здравей! – той ме заприказва. – Водата  студена ли е?

         - Опитай и ще видиш – му отговорих аз не твърде дружелюбно и  тръгнах към къщата, но той ме последва.

        -Ти си Паола, нали?

        - Откъде знаеш името ми?

        - Баща ти ми е говори много за теб.

        - А-а, значи познаваш баща ми.

        - Той ми е приятел.

       Сега успях да го огледам. Беше доста симпатичен. С леко прошарена коса над слепоочията на четиридесет и пет –шест години. С магнетичен поглед. Усмихваше се.

Прибрахме се заедно.Оказа се, че той е дошъл много късно вечерта от България. Да, той беше българин. Стори ми се доста странно, че именно тук в Италия успях да срещна такъв интерес мъж-българин. По-късно разбрах, че е преподавател в едно висше учебно заведение в столицата.

       Закусихме и баща ми и той излязоха на някъде с колата, а аз останах в къщата. Баща ми имаше някаква помощничка, която се грижеше за почти всичко. Готвеше прекрасно и беше много слънчев и лъчезарен човек.С нея се разбирахме чудесно. Този ден реших да й помогна с обяда, но нали не знаех да готвя по италиански, реших, докато тя приготвя основните неща да направя и нещо от българската кухня. Е, да не мислите, че готвя много добре, но се постарах. Когато двамата мъже се прибраха за обяд останаха много приятно изненадани от моите кулинарни умения. Бях им приготвила пълнени чушки с ориз и кайма и палачинки.Естествено, че ме похвалиха, нали иначе щях да им се разсърдя, ако не бяха оценили това, което бях приготвила.

      След обяда излязохме на двора и седнахме да пием кафе, но тъй като моят татко е лекар, го извикаха от клиниката му и ние със симпатичния господин останахме сами. Аз се разсеях и започнах да гледам в посока към дърветата и цветята на двора. Небето беше лазурно и прозрачно. Нямаше нито едно облаче. Над цветята прехвърчаха пчелички и пеперуди.

    - Искаш ли да се разходим по брега? – предложи господинът, който се казваше Александър, но ми каза да го наричам Алекс.

     Съгласих се. Обикаляхме по брега сред тревите. Говорихме си за някакви незначителни неща.Първо за времето, после за неговата работа, за Италия, за България, за красотите им и не знам как дали от ласката на лятото или от неговото приятелско държане започнах изведнъж да изпитвам някаква близост към този човек.Беше ми приятно, че съм с него…

     В двора имаме една много хубава люлка и вечерта отидох да се полюлея. Мракът беше невероятно топъл и се чуваше само едва доловимото шумолене на листата на дърветата. Не знам може би тайно се надявах, че Алекс ще ме открие точно там. И не се излъгах. Той дойде и започна да ме люлее полека. След  това се приближи до мен и ме хвана за ръка. Друг път това щеше да ми се стори дръзко, но сега намерих, че постъпката му е доста мила. Колко време сме стояли така, не знам, но видях, как постепенно угаснаха всички светлини и в къщата на баща ми и в сградите, които блещукаха нейде в далечината. Тогава разбрах, че лятото има силата да омагьосва сърцата на хората и да ги изпълва с любов. Алекс ме прегърна и целуна. След това с бавна стъпка се отдалечи и влезе вътре. Останах още малко така омаяна, опиянена и щастлива. Идваше ми да литна като птица…

        На сутринта разбрах, че той си е заминал от Италия и се прибрал в България. Беше ми оставил един букет цветя и малка бележка. Кога беше успял да набере тези полски цветя?! На бележката пишеше: „ Тези цветя са разцъфнали под твоите стъпки край езерото“. Усмихнах се с малко тъга. Вятърът развяваше пердето на прозореца ми, а отвън птиците огласяха тишината. „Сбогом, Алекс!“ - прошепнах и сгънах малката бележка. „Едва ли някога ще те срещна!“ –си помислих и излязох навън да намеря неговите стъпки в пясъка…