Завръщане в Златоград

              Ян притеснено разтърка челото си. „Къде ли ги водеше майка им? Как щяха да живеят с брат му занапред в тази дива страна?” – мислеше си той, когато самолетът им се приземяваше на софийското летище.  Майка им – Пенка, беше българка, омъжила се за холандец още през далечната 1990 година.  Ян и брат му Георг бяха родени и отрасли в Амстердам. Животът им си течеше подредено до деня, в който главата на семейството почина от рак. Тогава Пенка осъзна, че няма да има повече издръжка и усилено започна да мисли за завръщане в България. Децата вече бяха поотраснали – Ян скоро щеше да навърши шестнадесет години, а Георг – единадесет. И ето – настъпи денят, в който оставиха далече зад гърбовете си страната на лалетата и полетяха към дивия изток. Дори и не преспаха в  София, а направо потеглиха за Златоград – родното място на Пенка. Родителите й отдавна бяха починали и само къщичката им с двор, някога китен, а сега - обрасъл с плевели, но още разкрасяван от стара, неподрязвана лоза и каменен геран, както и от една разкривена скамейка под грохнала смокиня, напомняха, че някога тук е кипял живот. С треперещи ръце Пенка превъртя ключа и входната врата изскърца пронизително. Отвътре ги лъхна мирис на гнило дърво и плесен. Пристъпиха боязливо. Часовникът с кукувичка сякаш се зачуди дали отново да не тръгне, но птиченцето само ги изгледа и дори не им кимна – ами да, не ги познаваше още! Старите кревати , скринът и раклите, учудено ги проследиха, а прашасалите дървени столове дори и не ги поканиха да поседнат.

         - Деца, ще изкараме около седмица на хотел, докато пооправим къщата – някак умислено рече Пенка. Тя бе пребледняла, с дълбоки сенки под очите и по всичко си личеше, че беше объркана.

          Георг седна на прага и отсече:

         - Няма да живея тук! Искам си в Амстердам!

         Ян стисна ръката на майка си:

         - Спокойно! Ще свикнем! – искаше да се държи като мъж, но гласът му нещо притрепери. Знаеше, че нямат достатъчно средства, за да живеят в Холандия и единственият им изход беше да се установят тук.

          Любопитна съседка се показа откъм дворната порта.

           - Леле, Пенче, ти ли си ма, чедо?! – разпери ръце тя.

           - Аз съм, аз съм, лельо Ганке! – искрено се зарадва Пенка.

           - Сигур двайсет лета не съм те виждала тъдява. От вашите, Бог да ги прости, разбрах, че къде Холандия си се задомила и там си живееш? – подпита съседката.

            - Така беше, но вече се връщам. Мъжът ми почина, а само той ни издържаше, та с децата, щем не щем, тук трябва да се установяваме – напрегнато заобяснява Пенка.

             - Няма страшно, лелче. Дорде пооправите къщата, настанете се при мен, че и аз съм саминка – моите хубостници и те отпрашиха по чужбината. Пък, лека – полека, ще  си постегнете дома  и ще си заживеете у вазе – Ганка веднага долови притеснението на Пенка и побърза с поканата.

             - Неудобно ми е, лельо. Ще отседнем в хотел, докато да се понаредим. Нямаме много пари, ама тук - в етнографската част, имало работа за такива като мене, та  дано да успеем – позавъртя приказката Пенка.

              - Ха, какъв ти хотел бе, чедо! Париците за децата и за къщата ги кътай! При мене ще отседнете, че да не ми е скучно! Я, като кукувица съм без челядта си! – настоя Ганка, а  Георг  я улови за ръката и направо тръгна след нея. Ян и Пенка заключиха портата и я последваха, зарадвани.

               На другия ден, отпочинали и похапнали от мекиците на леля Ганка, тримата вече бяха с по-висок дух, готови за подвизи, та чак и за разходки из градчето. Пенка искаше да разведе децата си из музеите, дано да понаучат нещо за нейното родно място. В етнографската част на града, току под носовете им, до засмените калдъръмени улички, занаятчии майсторяха накити, старинни оръжия, рисуваха глинени съдове – истинска чудесия. Георг се захласна пред статива на един художник и след малко оживя върху платното. Стигнаха до музея на просветното дело в средните Родопи. Ей, че интересни неща имаше в старинната къща! В стаята на учениците ги посрещнаха с пръчка – послушанка. Шавливият Георг бутна един учебник по ботаника и Ян я използва по предназначение, като за назидание, нашега му поотупа гърбината. Пясъчници, восъчници, мастилници, пачи пера, географски карти, сметала и какво ли не още… Ян заразглежда една полуразпаднала се книга с жълти листове, а уредничката на музея му обясни, че това е Неофитовото евангелие, издадено през 1859 година в Лондон. Тайно от гръцките духовници, просветителят Ангел Киряков го бил използвал, за да учи беловидовските деца на българско четмо и писмо.  Ян с интерес заразглежда един учебник по биология, издаден скоро след Освобождението на България от турско робство. Удиви се на подробните и точни илюстрации и на уроците, които си бяха направо за медици.

             - Мамо, та ние - в Холандия, не учим толкова подробно биология! Дори един мой съученик, вече е като мен – на шестнадесет години, а не знае къде се намира човешкото сърце, представяш ли си!

              Уредничката на музея веднага се намеси и им обясни, че в  Беловидово, сега – Златоград, винаги са работили будни учители, които решително са отстоявали българските интереси и са очертали пътя на светското училище. След Ангел Киряков, делото му се продължило от Яков Змейкович, който окончателно отстранил гръцкия и турския езици от преподаването и официално въвел  честването на празника на българската писменост, а също и създал слято девическо училище със Злата Димитрова от Одрин.

            Словото на уредничката на музея, сякаш бе най-интересната приказка, разказана увлекателно на фона на отнасящата чак в Космоса песен за Дельо хайдутин, в притихналата стая, с причудливата пръчка - послушанка, с тефтера, в който чинно бяха записани учениците - на чия издръжка са, какъв успех са показали по различните предмети, та и дори - какво поведение са имали.

             Семейството си почина на учителския миндерлък, от който едно време даскалите са наблюдавали палавниците, играли си шумно в китния двор по време на междучасията. Георг прегърна майка си и рече:

             - Ех, хубаво било тук! Така се радвам, че си дойдохме, мамо!

              Пенка и Ян стиснаха ръцете си. Песента за Дельо хайдутин още се носеше  и сякаш лозовите листа потрепваха от нейните трели, а вековната асма се готвеше да продължи разказа за милото, майчино родно място…