Земята вика хоум офиса!

Мислите, че карантината не ни е променила? Вие сте от онези щастливци, които работят от къщи, кютат си на заплата и между работните ангажименти се скатават, четейки смешни статии като тази, с чаша от любимото кафе? Построили сте социализЪма, практикувате редовно йога и тай-чи, за да запазите душевния си мир и радвате домочадието с домашни гозби? Мислите си, че карантината не ви е променила и ви е направила по-добри хора, защото най-после имате време да работите над себе си и нямате извинение да отлагате, защото просто други планове не могат да се правят в това размирно карантинно време? 

И аз си мислех така. Смятах се за едно благословено чадо на хоум офиса, докато не ми се наложи да изляза по широкия свят по извънхоумофисни ангажименти. Петък вечер, излизам аз и това е събитие. Как няма да бъде като ежедневно обядвам в бистро "Ла кухня" и вечерям в ресторант с три звезди "Мишлен" "Дъ хол"? Разходките ми ежеседмично се изчерпват със супермаркета, където потъва по-голяма част от заплатата ми. Така че излизането навън си е направо шок и ужас. Обаче аз, убедена, че дори и да ме бие сачмата, не ме бие чак толкова, колкото някои други хора, затворени в къщи през по-голямата част от тая година и половина, смело приемам предизвикателството и взимам фереджето, пардон - маската. 

Чувствам се като трапер, който е слязъл от блокхауза си някъде в Скалистите Планини и сега трябва да влезе в местния "Saloon"  и да си купи провизии. Аз зяпам хората странно, те май зяпат мен. "Кво толкова?" викам си и продължавам напред. Всички сме леко изтрещели тия дни. 

Обаче последиците от корона-нещото май са повече, отколкото изглеждат на пръв поглед. Защото разбираш, че си стоял твърде дълго вкъщи, когато кучето ти те гледа учудено и укорително, когато те види облечена "алафранга" за излизане и те изпраща с поглед в стил "Ти къде???". Едно време слушалките прозаично се заплитаха в ключовете за вкъщи в нещо, през което Гордиевият възел бледнее. Сега ново 20 - слушалките вече се заплитат на топка с фереджето, пардон - маската. Последната пък има друг страничен ефект. Едно време трябваше да жонглирам със слушалки, телефон, дамска чанта и чадър. А сега трябва да се чудя къде да закача мъпросното парче плат (наричано на галено и "парцал"). Като виси на слушалките не ми е фешън, щото приличам на "уфсъ" с хлопка на врата. Да го нанижа на ръката като гривна, също ми пречи. Така че тикам противното нещо в джоба на якето. Хем подръка, хем не се вижда. 

Придвижването напред-назад също се е променило.  Защото година и половина карантина тотално е ликвидирала навиците ми на пешеходец. Оглеждам се по 130 пъти, когато пресичам и внимавам за сигнализациите на колите - кой ще завива, кой не спра на червено и други подобни. Обаче нещата определено придобиват комичен вид, когато гледам картата на парка, през който трябва да мина (и който изобщо не познавам) и установявам, че смятам алеите като "през кръговото направо". 
 

Не е добре работата и когато установявам, че разглеждам другите хора с научния интерес на алтернативна форма на живот. Всяка фраза, която в нормално време ще си пропусна покрай ушите, всеки жест - като на дамата пред мен на опашката, която нещо е "активирВала" неправилно или пък майката, която плесва един дисциплиниращ задвратник на палавия си наследник, или пък друг предприемчив малък човек, нагърбил се с нелеката задача да изкрънка от родителите си крупната сума от 30 стотинки... Всичко това се набива в очите на извънземното ми аз, тотално отделило се от уличната реалност и се запаметява като сцени от филм. Много хора щъкали напред-назад, бе? Не ги е срам! Те къщи нямат ли си???? Така клатя глава и продължавам към заветния трамвай. Качвам се и нещо ми светва. А, да, фереджето съм забравила. Забулвам се като арабка в джамия и си сядам на мястото. 

Живеем, начи, в друг свят и ако си мислите, че карантината не ви е променила - я излезте за мъничко навън да проверите какво ново-вехто.