Зимна мизантропия

  Цареше люта зима. Навсякъде бе много студено. Цялата гора беше замръзнала. Аз също треперех от студ. Намирах се тук, насред бялата пустош, напълно вледенен и объркан. Бях загубен, сам и вкочанен от студ. Беше много, много студено. Зад гърба ми се простираше гората. Може би, ако се бях върнал там и бях запалил огън, моите другари щяха да ме намерят. Но не можех да го направя. В гората имаше много вълци. През няколко минути чувах притаения вълчи вой, усещах как някой свиреп вълк ме преследва, чувствах пронизващите му очи, които ме наблюдаваха. Мразех проклетите животни, особено тогава, когато не можех да се скрия между дърветата заради тези проклети дяволски изчадия. Единственото, което можех да сторя, бе да вървя напред, право напред сред бялата пустиня, като се надявах, че някой ще ме види въпреки мъглата.

  Това и направих. Продължавах да ходя, но не можех да се движа бързо, заради премръзналите си крайници. Ледът пукаше заплашително под тежките ми ботуши, но аз не спирах да вървя. Тъкмо когато вече бях загубил надежда, видях в далечината някаква черна точка. Постепенно тази черна точка започна да се приближава все повече и повече към мен. Аз махах с ръце и, изглежда – ме забелязаха.

  След няколко минути пред мен се озова една шейна, теглена от кучета. Приближих се към нея, разтреперан от щастие, нетърпелив да благодаря на човека, който я беше подкарал към мен, за да ме спаси. Приближих се до него и му подадох приятелски ръка. Той не ми обърна внимание, а вместо това слезе от шейната, като извади от багажа си някакъв инструмент. След няколко секунди вече знаех какъв беше този инструмент. Това бе една остра тесла, която човекът вряза с жестока сила точно под капачката на десния ми крак. Аз изпищях от болка и се строполих на земята. Докато се чудех какво става, усещах как странникът пребъркваше джобовете ми, а после вземаше всичко, което имах, дори манерките, пълни с червено вино и вода. Не можех да извикам, а и нямаше смисъл. Никой нямаше да ме чуе, освен... вълците. След като ме пребърка с охота, изродът извади един нож и отряза дебелата качулка на якето ми, направена от меча кожа. Той пъхна и нея при останалата плячка, след което се качи на шейната, даде команда на кучетата и се стопи в непрогледната снежна мъгла.

                                    ****

           Аз лежах известно време на земята, забил нос във вледеняващите снежни преспи. Когато най-сетне събрах достатъчно сили, за да се поизправя малко, забелязах как от крака ми течеше топла яркочервена кръв. Раната болеше много, страшно много! Може би никога нямаше да мога да движа крака си отново. И тогава се опомних. Ами че вълкът отдавна е надушил кръвта ми, която със сигурност го е привлякла насам.  Усещах как се приближава, чувах изгладнелия му, проклет вой в далечината. Може би това ми даде сили да се изправя на крака. Всъщност изправих се на един крак. От тези усилия раната започна да ме боли много по-силно. Въпреки това, аз продължавах да подскачам на един крак и да тегля другия по земята, оставяйки кървава диря след себе си, неспособен дори да повдигна ранения си крайник. След известно време, за мен цяла вечност, започнах да усещам как вълкът се приближава все по-близо и по-близо към мен. Трябваше да се скрия някъде, защото не можех да избягам от него в откритото снежно поле. Но не можех и да се върна сред дърветата зад мен, където се спотайваше той. И тъкмо когато започнах да се отчайвам, тъкмо когато силите ми започнаха да ме напускат, забелязах наблизо едни високи стръмни скали. Досега явно не ги бях виждал заради мъглата. Може би трябваше да се покатеря сред тях. Така другарите ми щяха да ме забележат по-лесно, отколкото ако стоях тук, в мъгливата долина. Но тогава болката в крака ми ме подсети, че това няма да е никак лесна задача. Малко по малко започнах да се приближавам край скалите, но не без да забележа локвите кръв, изтичащи от раната ми, които обилно напояваха снега. Чувствах се изключително слаб, силите ми се стопяваха в преспите, както изтичащата от крака ми кръв. Тогава отново чух свирепия вълчи вой, този път го усетих много по-близо от преди. Защо си играеше с мен! Защо просто не ме настигне и разкъса на мига? Така само удължаваше агонията ми и доставяше удоволствие на черните птици, които се виеха високо горе, в небесата.

  Не мога да опиша с какви мъки и усилия достигнах до най-нисичкия връх на скалите. Бях задъхан, изтощен, загубил много кръв. Толкова силно ми се виеше свят, че просто не можех и да се надявам да разбера къде се намирам. Бях обграден от дървета и камъни, рохкавата почва се сриваше под краката ми. Няколко крачки по късно и цялата скала, намираща се под мен, се срути.       Аз извиках от уплах, усещайки как губя стабилност под   единствения си здрав крак, но в последния момент преди да падна и да се премажа на скалите долу, успях да се хвана за един от по-яките храсти, които се намираха край мен. Напрягах всичките си сили, за да се задържа. Краката ми висяха във въздуха, а ръцете ми бяха толкова премръзнали, заровени в снега и кървящи от шиповете на храста, за който се бях хванал, че изобщо не можех да се повдигна. Само да имаше някой да ми подаде ръка. Един единствен напън щеше да му е достатъчен, за да ме повдигне, едно единствено подръпване щеше да ме спаси. Но наоколо нямаше никого. Нямаше жив човек, който да ми помогне. Аз бях съвсем сам, висящ от високата скала.

 Скоро ръцете ми започнаха да треперят, чувствах как няма да мога да се задържа още дълго. И точно преди силите ми окончателно да ме напуснат, аз го видях. Видях огромния сив вълк, който се появи иззад дърветата. Той не отделяше очи от мен, а сякаш още по-силно впиваше погледа си към окаяния човечец, в който се бях превърнал.

 Точно преди да се пусна, успях да извикам много силно. И тъкмо когато се бях подготвил да полетя надолу, нещо ме удържа, така че не успях да падна. Вдигнах погледа си и видях как дивият вълк беше захапал ръкава на дебелото ми палто (не ръката, а ръкава) и ме дърпаше нагоре. Лапите му бяха целите зарити в снега, тялото му извито назад от напрежение, чуваше се едно тихо скимтене (не точно ръмжене), което вълкът издаваше. Още няколко силни тласъка и аз бях толкова силно издърпан нагоре, че вече със собствени усилия успях да се изтегля и, задъхан от усилие, да опра гръб о здравите скали. 

    Когато пулсът ми значително се нормализира, успях да събера достатъчно смелост и да отворя очи. Тогава отново го видях. Вълкът се намираше на един-два метра разстояние от мен и ме изучаваше с поглед. Аз също се вгледах в него и забелязах, че погледът му бе по-скоро любопитен, отколкото хищен. Не знам колко време сме се гледали така втренчено един в друг, но следващото нещо, което си спомням е пукотът на пушки и виковете на ловните ми другари. Те ме бяха намерили. Веднага след като чу пукота, вълкът обърна гръб и избяга, като се скри  сред сенките на мрачните дървета.

                                           ****

    Това беше последният миг, в който видях моя спасител. Оттогава не съм го срещал повече. Не знам дали възнамеряваше да ме разкъса, или не, но със сигурност той ме спаси. Този див вълк се държа като истински приятел. Не знам дали ще го срещна отново, но ми се иска да го направя, за да му кажа поне едно: “Благодаря ти, Вълчо”.