ЗЛАТНИЯТ ЛАНЕЦ
I
Колко време вече чака покачен на стария явор край чешмата - Яна все не идва и не идва! Вслушва се в различни стъпки, надзърта между клоните да я види издалече, цялото тяло го заболя да се свива между листата, без да мръдне, та момите долу да не го чуят. Напразно! И тая заран не я видя. А вече сичките моми от Сушица се извървяха. Тъкмо се канеше да скочи на земята, когато зачу нечии закъснели стъпки. Те бяха някак по-различни от тези на другите моми, не толкова безшумни и не тъй леки. Тази сигурно ще да е Злата, само тя не беше минала, а пък и само тя пътъркаше така шумно новите си купешки чехли. Сви се отново в листата. Не му се щеше Злата да го подкача, пък и в селото пред всички да му се присмее. Скоро тя се показа на пътечката. Вървеше бавно и провлачено, сякаш цял ден само туй й е работата. Полите й се спускат надиплени-надиплени, а изпод сукмана още по-надиплени се подават двата реда дантели на ризата й. В село Злата се славеше с най-богатите премени. Нейните сукмани бяха с най-много дипли, сбрани в кръста с везан колан, пристегнат отпред с ковани пафти от чисто сребро. Точно над ушите на кърпата си бе забола две игли, от които като пръски на водопад се сипеха множество парички. Други два сребърни водопада се спускаха от ушите й, а иззад шията се разливаше още по-пълноводна река. Като пристъпяше Злата се заклащаше, раздрусвайки сичките тия богатства по гиздилото си, щото същите запяваха със сладките си сребърни гласчета, оглушавайки гората наоколо. И ако би излязъл някой или нещо насреща й с намерението да ги надпее, то това би могло да бъде само подгоненото сушинско стадо, което разпростира звъна на хлопките си от Криви рът към селото в ниското, или кукерите, които обикалят по Куковден.
Най сетне подрънкването спря точно под дървото, на което се бе покатерил Явор. От високо той видя Злата още по-смешна. Като се наведе да тури под чучура единственото менче, което носеше, тя вирна полите си, разкривайки две тънки съчки, та чак Явор се зачуди как удържат сичките й женски прелести, не стига това, ами и целия товар на множеството дрехи и звънци, дето беше накичила по себе си.
Десният му крак изтръпна от дългото стоене. Опита се да смени положението му, при което се подпря на по-малко клонче и то изпращя. Момата подскочи цялата и се заоглежда уплашено. Щом видя покатерения момък, ококорените й очи се свиха присмехулно:
-Кой си ти, бре, дето висиш над главата ми като презряла круша? Що си се покатерил там горе?
Явор скочи от скривалището си до самата мома.
-Аз съм, ма Злато, късах си шибалка да обруля крушите. - висок с цяла глава над нея, Явор сега клюмаше като виновен ученик пред даскал. Ако не броеше мравките в краката си, би забелязал как кафявите й очи сменят присмехулния поглед с любовен.
-А, Яворе, ти ли си, бе? Пфу-у-у, как се сепнах!- и тя плюна три пъти в длъбините на пазвите си, под чието развълнувано дишане зазвъняха сребърните парички. Менчето пред чучура отдавна се беше препълнило. Злата прозвъня, навеждайки се към него, врътна се отново към Явор, който я заоглежда по-смело. Гайтаните, очертаващи пазвите на сукмана й, правеха една полуосморна извивка, достигайки само пет пръста над пъпа, като разкриваха бродериите на ризата й. Всички в селото знаеха, че те са везани от Яна. Далечна сродница на бай Сирмо, Яна шеташе в чорбаджийската къща, за да припечели нещо за прехрана. Този влюбен поглед в плетеницата от клонки и цветя бе изтълкуван погрешно от момата. Бледа руменина обагри страните й и тъй като тая напета чорбаджийска щерка бе свикнала и най-приказливите момци да си гълтат езика, щом излязат насреща й, реши да го окуражи:
-Стига бе, Яворе, си ме зяпал, ами отпий малко, че не мога да го нося! Кой знай откога висиш на тоя клон!
Слънцето, надничащо зад листата на явора, затопли гърба на момъка и той се сети, че е загубил бая време.
- Аз, такова… не съм жаден. Да си вървя, че имам работа.
Насред село Явор се сблъска с Яна. Това се случи точно на ъгъла на калдъръмената уличка; в село тя беше една и по нея се нижеха къщите на бай Сирмо, на аптекаря Мирчо и на поп Ристю. Малко бяха селата, дето можеха да се похвалят с толкова първенци. Явор навлезе в уличката, подтичвайки и налетя на Яна току на прага на бай Сирмовата къща. Яна вдигна очите си към него и в тях се разля светлото синьо небе. Слънцето, кацнало на върха на чорбаджийската къща, надничаше от червения покрив и пускаше светлите си лъчи в очите на двамата, сякаш съюзнически им намигаше, зарадвано от тяхната среща. До портата си чорбаджи Сирмо беше засадил един орех, млад още, тъничък, който тази година бе дал първите си плодове. До него беше застанала Яна. Явор я гледа, смутен от сблъсъка и в същото време потънал в оная забрава, която обзема младите хора. Щеше му се да я гледа, да я гледа, а слънцето да си стои все там без да мърда и уличката да остане все тъй празна. Листата на младия орех се отразяваха в очите му, друг път неопределено жълто-кафеникави, сега яснозелени, със ситни кафяви и златисти точици, жадно гледат Яна и сякаш никогаш няма да се откъснат от нея, не могат да й се наситят.
Вечерта и още толкова вечери подред Явор заспиваше със сладкото усещане от срещата им. Кръвта му разлива топлината си из цялото му тяло, сърцето му се разтупти, ококори очи в тъмното, като че ли я вижда отново, съвсем същата. Сякаш пред него са бялото й лице, синята кърпа, изпод която се подават дебели плитки, руси, преметнати отпред на гърдите й. Слънцето ги огрява и те блестят като златни плетеници, а в краищата си, оставени незаплетени, къдриците й пречупват слънчовите лъчи и нему се струват още по-светли. Спомни си голямата суша преди осем лета. Цяло село се бе сбрало на мегдана около малката Яна, облечена като пеперуда. На Явор, който беше слушал много приказки от дядо си, тя се стори като малка самодива. Тъжната дребна фигурка заситни по пътя, а подире й и цялото село пое към нивите.Жаркото слънце се беше изблещило грозно над полето. Пот бе избила по всички чела. Жегата бе пресушила всички гърла. Със дрезгав глас подеха, първо старите баби, а после и тънки детски гласчета, дебели мъжки гласове се сляха с тях в глухо и монотонно подвикване: “Пеперуда, Пеперуда-а-а…” Старата баба Гина занарежда бавно, като удължаваше края на всяка дума: “Боже-ее, смили се над туй сирашко чядо-оо! Дай му залък, Боже-ее! Стига тая суша-аа!” Явор беше в началото на тъжното шевствие, следеше всяко движение на пеперудата, всяка стъпка на босите крачета върху напуканата пръст. Кога стигнаха до ливадите, хората се сбраха в кръг, а в средата му Яна започна да играе. Старите припяваха, децата й подвикваха, а мъжете мълчаха със стиснати устни, с оросени от пот чела, премижали от силното слънце. Някои поглеждаха безжалостното жълто око над главите си, попиваха с ръкав потта си и тихичко въздишаха. Песните – песни из пресъхнало гърло и без дъх – разлюляха напуканата пшеница. Сухи, глухи и пресипнали гласове. Яна игра толкова дълго, че чак й премаля. Заплете стъпките си, настъпи дългата риза и падна. Първи децата се скупчиха над главата й. Бащата на Явор, бай Продан, ги разбута, сграби я с едрите си длани за раменете и я разтърси: “Яно, Янке!” Момиченцето чу името си и ококори сините си очи, но щом рипна и стъпи на нозете си, отново политна. Бай Продан я подпря, подхвана я през раменете и я вдигна на ръце, като се провикна:
- Айде, стига молитви! Няма да уморим детето я! – и я понесе към село, а подире му се проточиха всичките селяни, уморени, овесили глави, с бавна провлачена крачка, като погребално шествие. Стихнаха песните и тихо, само шепнешком, друг път гръмогласните баби отправяха клетвите си към сушавото време, децата надничаха уплашено в очите на майките си, а те бършеха скришом изтърколилите се сълзи по изгорелите си лица. Най-отпреде на тая върволица зажаднели за дъжд хора пристъпяше бай Продан – с мрачен поглед, с дълбока бръчка между свъсените рунтави вежди, които хвърляха черна сянка над очите му и придаваха още по-зловещ израз на смръщеното му лице. В гнева си той приличаше на самия Господ, който беше заприщил всички небесни реки. Слънцето светлее в гърбовете им сърдито и още по-безпощадно. Ако отгоре надникнеше Господ щеше да види една тънка верига от хора с бели ризи, прекосяващи златното поле, а пред тях – издължените им черни сенки, по чиито стъпки идеха и самите люде.
Нея вечер бай Продан задържа Яна у дома си. Това не се понрави на чичо й Алтън Сирмо, но той не можа нищо да стори. Явор още помнеше, като да се случваше в момента това, как се разтуптя сърцето му, когато Янка се наведе в тъмното да прошепне нещо на сестра му, а косите й паднаха връз неговото лице. Те миришеха на слънце и свежа вода. После двете момичета се разсмяха, а той, сърдит, че криеха нещо от него, седна в постелята да им покаже, че не спи, а когато и това не им подейства, обърна им гръб и измърмори, че няма да им каже една голяма тайна за бате Йонко и сестра му Мила. Думите му смириха двете момичета и те се скупчиха над него, започнаха да дърпат одеалото, с което се беше завил презглава. “Кажи, кажи ни – запрепираха го те – какво за бате Йонко и за кака Мила?” Тогава Явор им разправи какво говореха в селото. Йонко и Мила бяха единствените оживели от седемте деца на стрина Петрана и от година-две и те бяха все болнави, залиняха, отслабнаха. В селото се говореше, че Йонко видял самодива при изворчето на Криви рът, а пък Мила змей я залюбил. Сестра му и Янка ококориха в тъмното очи като разбраха какво е дочул Явор от баба Йорга. Разбъбриха се и започнаха да задават въпроси една през друга. Бай Продан и жена му, които до това време имаха работа по вън, завариха децата да се препират.
-Ама още ли не спите? – престорено сърдито им викна той, а като разбра за какво си приказват и че скоро няма да се укротят, ги събра около себе си.- Е, хайде сядайте и слушайте какво ми е разправяла баба Йорга едно време като бях на вашите години… - и той им разказа истории за змейове и за змеици, измислени уж, а истински, защото сега се случваха на кака им Мила и бате им Йонко.
Мина време. Яворът на кладенеца сгъсти короната си, надебели стеблото си. Явор дойде на друг акъл и ако дочуеше някое дете да го разпитва за змейове, подсмихваше се само под мустак и си казваше наум: “Бабини трънкини!”, а на детето думаше: “Знам ли! Най-добре питай старата баба Йорга, тя знае.” Но колкото и добре да знаеше, че самодиви няма, той като че ли продължаваше да ги търси, искаше да зърне хубостта им, пък каквото ще да е след туй! Един ден бате му Здраво го заведе на чешмата и му рече: “На ти самодиви, гледай сега хубост!” И като видя Яна, пораснала и толокова променена, Яна, която отдавна не бе виждал и дори бе позабравил, погледна я той с други очи, сети се за малката Яна кога беше идвала у тях, за мириса на косите й, за звънкия й смях и сърцето му заби като едно време. От този ден търсеше все време да отиде до чешмата да я зърне, но тъй като се срамуваше, гледаше да изпревари момите и да се покачи на явора. Не всеки ден успяваше да отиде дотам. Често баща му го хващаше на портата или още в постелята да му наръча отрано да захване някаква работа. Друг път се отскубваше от него, но пак не сварваше да я види. Тя започна да ходи още по тъмно за вода и той я изпускаше. Яна бързаше да ошета мъничката си къщичка, останала от майка й и баща й и да отиде в чорбаджийската къща, където вършеше едно друго, за да има от какво да живее.
От миналата Коледа Явор накриви калпака си така, както го килваха “батьовците”, тези момци, дето се ползваха с тайното призвание на селото, че са баш ергени; захитря, започна да се помайва в неделите, да се позабавя по работа уж, а всъщност нарочно, преди да излезе на мегдана. Изчакваше хорото да се завърти, да се наредят всички и тогава да иде и той да се хване, и то все до една от момите. Явор обичаше да гледа тези хора. Пъстрите носии, по-ярки и по-нови от делничните, привиличаха окото му. Чудеше се и на най-малките извивки на шевиците по ризите, и на най-ситните цветчета по моминските чорапи, но колкото и да се любуваше на красивите женски премени, на хорото той се хващаше до момата, чийто сукман бе най-беден на багри. Яна излизаше в неделя все в един и същи сукман. Тъмносин, с високо изрязано деколте, което разкрива едва бието на бялата й риза. Отличаваше се сред останалите с пъстротата и цвета си. Беше останал от майка й и толкова години бе лежал в малката дървена ракла сред единствените две одеала, които помнеше от детството си, че дори и след като го изпра на реката, сукманът запази мириса на орехова шума, слагана против молците. Яна го бе обличала по празниците още като дете, но само тайничко, когато бе оставала сама. Ако успяваше да отдели някоя дребна пара, си купуваше конци и синци, но това се случи едва на два пъти. Стигнаха й да извезе само покрай врата венец от червени макове и бели маргарити. Дори и така със синия стар сукман на майка й, прилепнал до кръста и спускащ се чак до глезените й, пристегнат вместо с колан, какъвто имаха всички моми в селото, с червена усукана кърпа, Яна беше най-хубавата мома в селото. По нея се заглеждаха не само младите, а и дядовците скришом засукваха мустак, минеше ли покрай тях, бабите цъкаха зад гърба й: “Сирак Яна, ама хубава! Едната й риза само на гърба, ама пък хубава! Блазе му, който я земе!” Даже момите я поглеждаха завистливо. Отдалече Явор зърваше дългите златни змии на плитките й и бързаше да се хване до нея. А те скачаха заедно с нея. Понякога тая, която беше откъм неговата страна, го перваше през лицето, той мярваше горещия син Янкин поглед и пред очите му започваха да плуват златни петна. Те поглъщаха всичко: и хорото, и бабите, оглеждащи момите и момците, и къщите наоколо. В очите му оставаше само тя – Яна, усмихната, огряна от слънцето, белите й зъби светят в усмивката й, очите й сякаш пускат невидими огнени езици към него и го изгарят.
В Сушица няколко по-схватливи баби знаеха кой къде ще се хване на хорото и наред с другите двойки, които бяха забелязали, сватосваха и Яна и Явор. Едни казваха: “Язък за момчето, то само с хубост не се живее!” и изгаряха със завистливи очи Яна; други пък, с широки сърца и блага душа, гальовно я поглеждаха и се усмихваха от сърце, станеше ли дума за Явор: “Нека! Хубаво е девойчето. И работно. Какво повече от това!” Понякога, след като се изнижеше дългата седмица, Явор едва дочакваше утрото, ала не успяваше да зърне Яна. Улавяше се как едва-едва се отлепяха краката му от земята, усмивката му беше наполовина, а подскоците му бяха равни и еднакви – все едно дали на еленкиното или на дайчовото.
В четвъртъка срещу Петковден, Явор отиде на чешмата още по тъмно, но тоя път не се покатери на дървото, ами се подпря на него, накриви калпака си, изтегли леко напред единия си крак, като се подпря на другия гърбом о дървото, лапна крайчеца на една тревичка и зачака. Яна не се забави, но нему това чакане се стори безкрайно. Тази година топлото време се беше проточило, но вече и циганското лято довлачваше опашката си. Сутрините започваха да стават студени. Рязък вятър шумулеше в листата на дърветата, промушваше се и през тези на явора до чешмата и теглеше острия си бръснач по страните на Явор, но той не помръдваше. Небето между клоните започна да просветлява с цвета на онова очакване да побелее през деня в един от последните си спомени за лятото. Явор бе вперил очите си в тъмната пътечка, откъдето идеха момите откъм Сушица. Някои светли лъчи вече се прокрадваха над главата му и по пътя си позлатяваха листата. Чешмата, засенчена, оставаше по-дълго в тъмното, докато в селото слънцето изтриваше сянката от едната половина на покривите и те блеснаха с червеното си керемидено лице. Преди да се появи Яна пред погледа му, светли лъчи пропълзяха напреде й по пътечката, нахлули в това тъмно царство при разгръщането на храстите. Явор се сепна. Очите му, свикнали с тъмното, премижаха, сърцето му подскочи тъй, че без малко тревичката, която бе захапал, да падне от устата му. Яна дойде насреща му като пристъпяше ситно и бързо. Кога точно го видя, не се издаде, не забави стъпките си, не подръннаха бакърите на рамото й, а в сянката лицето й не се видя, преди да се приближи съвсем. Усмихна му се. Продума едно тихо “Добрутро”, кога се спря до чешмата и поднесе единия от тежките бакъри към чучура й. Напълни и другия, приклекна да тури кобилицата на рамото си, плитките й опряха в земята, изправи се и така леко се завъртя на пръстите си, та човек би рекъл, че носи перце на рамото си. Явор се изпречи насреща й. Срещнаха погледите си: Яворовият – дълбок, зелен, като сянката при чешмата; нейният – син, светъл и ведър като утрото. В сянката на миглите очите й блестяха като две капки чиста вода, в които слънцето се оглежда.
-Яворе, отвори ми път да мина!
Той не помръдна, не можа да откъсне очи от нейните, които също не му отстъпяха.
-Яворе, нямаш ли си работа, та си застанал насреща ми и не мърдаш?
Забрави студа и отпусна ръцете си, които допреди малко бе скръстил пред гърдите си, за да се предпази от вятъра.
-Не, Янке, имам си работа, ама ми е по-спорна сутрин като те видя…
Яна сведе очи в земята. Мълком той пое кобилицата от рамото й, тури я пред нозете й, надигна единия бакър високо до устата си и отпи без да измества погледа си от нея.
-Сладка ти е водата, Яне, пък и каква китка си си закичила, как да й се нагледам!
Тя стоеше изправена пред него, свела глава, хванала ниско пред престилката ръцете си. Плитките й падаха отпреде, на места златни, където светлината достигаше до тях, на места тъмни и угаснали. Явор посегна към червената гергина, още росна, над ухото й, тя го изпревари, свали я, поднесе я към лицето си като целувка, откъсна едно счупено листенце от дръжката й и го погледна. Той също я гледаше и, без устните му да помръдват, се усмихваше, с такава тиха усмивка дете се усмихва на най-безценното си богатство, на най-добрия си приятел. Надигна се на пръсти и тури гергината зад ухото му. После бърже се наведе да вземе кобилицата, завъртя се и изчезна в храстите.
Тоя четвъртък всички в село се почудиха на веселия Явор, оглеждаха китката му и си шушукаха подире му. Една стара баба, която едва вървеше сгърбена и скована, ала все кривеше врата си и извърташе очи да наднича в дворищата, покрай които минава, тая баба– Калчовица - първа се досети, първа си измърмори: “Тъкмо таквизи гергини има само в един двор в наше село! Хм! В Яниния. Знае баба, що ще става!” Още преди пладне баба Калчовица обиколи половината село да разнесе новата клюка и не се отказа, дорде не стигна собствената си порта, където комшийката й Пена не я причака и не й съобщи, че Явор, Миличиният син, тая заран поискал китката на Сирашка Яна. Същия ден из село тръгна и една друга клюка, която разсейваше първата. Злата, чорбаджи Сирмовата щерка, пошушна заранта на чешмата на най-добрата си дружка, че предната неделя, тук при тоя чучур, Явор, хубавият Явор, по който въздишаха немалко моми, я причакал; искал да й земе китката и да й напие водата, като й завардил пътеката, ама тя го надхитрила и избягала. Подир пладне, на връщане от Бай Петко дърводелеца, Явор подслуша случайно един разговор, отнасящ се до него. Комшийката им стрина Мара и вдовицата на вуйчо му Добри се бяха спрели и бъбреха:
-Хубава е Яна, сирашката, ама кой ще се излъже само за хубостта й, трябва да е луд!
-Тъй то, како Маре, ама ти не видиш ли, половината момци се подире й се извъртат, а наш Явор май е полудял по нея!
Явор, който се беше потулил зад ъгъла, щом дочу двете жени да си хортуват за него при стринината му порта, се подсмихна. “Пък защо не?”, запита се сам и си каза, че дори и лудост да е това, що прелива в сърцето му, то е сладка лудост.
На другия ден не остана човек в селото, които да не видя, че Злата е с червена гергина. Разнесе се нова мълва. Вярно е, само в Янкиния двор цъфтят таквизи гергини, но пък Злата и Яна не са си чужди, секи ден Яна шета в чорбаджийската къща и кой знае…
На Петковденското хоро не остана незабелязано, че Явор се хвана до Злата, колкото и случайно да стана така. Явор, който предишния ден не бе виждал Яна, застана наблизо до хорото да го огледа, да я види. Като се завъртя край него, Злата се засмя с глас, пусна се от дружката си и го дръпна бързо до себе си. Очите й светеха, нанизите й от златни пари, с които бе окичила едрите си гърди, задрънкаха още по-живо. Докато я оглеждаше, Явор спря очи на дебелите златни пари. През целия си живот не бе виждал толкова злато. В туй време дойде Яна, тя беше закъсняла и като го видя още отдалече, страните й почервиняха. Хвана се до Драган, той също я заглеждаше, докато не млъкна и последният дъх на гайдата, не откъсна очите си от него. Явор търсеше очите й, но тя избягваше неговите. Той я видя красива, впила поглед в Драгана. Бялата й усмивка, отправена към друг, го жегна в сърцето. И, като не разбра студа в нея, като не можа да разчете в трескавите й очи наранената й любов и обидата на мъничкото й сърчице, Явор погрешно я изтълкува. Черна сянка падна пред очите му, в гърдите му се надигна гневен облак и го задуши. Хубав беше Явор, в село го знаеха и като работлив, ала мязаше на бай Продан в гнева си. Той стана друг. По-рядко се спираше да хортува в село, дори приятеля си Милан подминаваше с две думи. Яна, която срещна на два пъти и за която се говореха какви ли не приказки из село, верни или не и съвсем противоречиви, нея Явор не погледна въобще. Ако бе видял топлината в очите й – тъжни, жадни да зърнат неговите – неговият поглед би омекнал. Все по-често взе да заглежда алтъните на Злата и все по-малко да се ядосва на хорските приказки. А хората продължаваха да си говорят каквото знаят и каквото не знаят. Повечето казваха, че най-после му е дошъл умът в главата. Малцина останаха тия, дето твърдяха, че Явор ще се вразуми, че ще тръгне по тоя път, по който го води сърцето. Но той бе тръгнал срещу сърцето си и стигна толкова далече, че се преобрази в друг човек. Отначало ревността бе тая, дето замъгли очите му. Силна и страшна като градушка, тя подтисна всичко чисто и светло, изтри омагьосаните пътеки, които бе прокарала сладката лудост в него. Две недели, без да подозира, че сама налива масло в огъня, Яна се хващаше все до Драган на хорото, по седенките все до него сядаше. Ала като разбра, че по тоя начин няма да си върне Явор и, без да знае, клетата, че един на друг се сърдеха за едно и също нещо, което на всичко отгоре не беше истина, тя се отказа от играта с Драгана. Тая игра обаче, която тя играеше за пред Явор, не за пред село, разлюти още повече някои езици. Веднъж дори й мина през ума сама да иде при Явор, сама да го пита за оня четвъртък преди петковден, подиграл ли се беше тогава с ония горещи приказки, или ги бе издумал от сърце. Ала нали си беше самичка на тоя свят, без майчица, с която да се посъветва, достраша я и остави нещата да се развият сами. А те тръгнаха по лоши пътеки. Явор не искаше да чуе името й, а само да можеше да разбере, че тя изгаря за него, че Драган е бил само играчка в ръцете й, играчка, към която той сам я бе подтикнал, ах как би се отприщила тая черна мътилка в душата му! Търсейки спасение от червея, който дълбаеше в него и който бе сторил в омраза всичката му любов, той сам си думаше: Какво пък толкоз, стрина нали все ми дума: “Каква ти любов бе, сине – днес я има, утре – няма. Вятър работа!” Защо се тровя? Утре ще погрознее и тогава какво? Пък Злата – иска ме момата, пък и не е коя да е.” Така сам започна да си вярва, като забрави всичките си мечти отпреди. А той бе мечтал да се вземат с Яна, беше си обещал да я види нея, Сирашка Яна, нагиздена, дрехите й да са от по-скъпи платове от Златините, а шевиците по тях да заплитат погледите, косите й да се спускат в две тежки плитки с вплетени в тях мъниста, като две златни змии. Хората, като я срещат, да й думат: “Яно, откак те зе Явор, по-гиздава стана. От тебе по-хубава в село няма!” Къде остана това време? Змии ли го изпиха, или Явор го бе забравил? В селото вече чакаха Явор да прати сватовници в чорбаджийската къща. По седенките го припяваха със Злата. Тя цъфтеше от радост и даже езикът й поомекна. Яна престана да ходи по седенки. Нейни дружки й разправяха отпосле какво е било, а тя едва сдържаше сините си сълзи. В сърцето й преливаше пелин, отдавна стопил бялата й усмивка и угасил слънцата в очите й. Не, Явор не може да е такъв! Тя знае колко е добър, колко е нежен. Тя знае, че той я обича. Колко дълго я беше гледал при чешмата и какви думи беше измислил да й каже! Янка още ги помнеше, но те сякаш бяха останали в друг един свят, в нечия чужда приказка, не в нейната. Водата ли му догорча тогава или китката бе рано увехнала? Като останеше самичка, тя сплиташе белите си ръце пред лицето си и дълго плачеше. На вестта за годежа на Злата само тя и Милан не се зарадваха. Милан, сърцат момък и другар още от детинството на Явор, не хареса тая новина. Той знаеше що се таи в сърцето на приятеля му и до последно се бе надявал, че то ще го вразуми. Виждаше тази нова ненаситност на хвалби и злато в Явор и се питаше такъв ли е бил той, това ли е истинската му страна, потулвана досега, или ревността бе сторила от чистото му сърце студен камък.
/СЛЕДВА/
© Румена Румена Всички права запазени