Златният наниз на обичта
На майка ми, баща ми
и моите обични сестри
Намирам се в гората на годините. Може би е сън, а може би сънувам лицето на истината, защото знам, че търся Пътеката. Тази на съдбата, свързала моите родители. През клоните на житейските им дървета е преминала буря. Не, две бури са се вихрили тук с онази покосяваща жестокост, способна да откъсне цвета на живота. Да направи така, че небето да потъне в дълбините на човешката непрежалима мъка... И дните да се задъхат от мъчителна безпомощност...
В прегръдката на спомена са се сгушили две момиченца. До скоро те пристъпвали тихо към леглото на непрежалимата си майчица. Каката ходела на пръсти да проверява дали още диша залежалата се повече от месец и стопена от рака жена. Нажаленият и уплашен от мисълта за бъдещето баща, върнал се като по чудо жив от фронта с пробита от куршум раница, знаел, че скоро ще останат сами. И сърцето му се късало, а очите му преливали от безнадеждност..."Толкова кратко време ли е отредила съдбата за мен и милата ми съпруга?" - мислил си той. "Едва десет години, откакто е сляла живота си с моя! Дари ме с две дечица, а едното дори проплака, докато бях на фронта." Спомнял си как получил телеграмата за раждането с цял месец закъснение, но дори и там удпял да сподели бащината си радост с момчетата-фронтоваци. А след като загърбил войната, донесъл на новороденото си момиченце като подарък не само обичта си, а и една цигулка...
След две години се родила и другата им рожба. Животът, дори и труден, обещавал да го изненада с толкова много хубости. "Какво стана с тези обещания? Защо съдбата е приковала на смъртния одър жена ми" - проплаквал гласът на мислите му.
Последните ѝ нощи били повече от мъчителни. Докато дойде утрото на онази въздишка, откъснала душата на изнемощялото тяло, за да я изпрати по пътя ѝ към Рая...
Адът нахлул безцеремонно в сърцата на тримата. Жена му вече я нямало! Но останала грижата за рожбите му, отгледана в чернозема на още непреглътната болка. Поливана с мълчаливите сълзи на душата, след която и очите остават парещо сухи...
Грижите за децата поела сестра му. Връзвала в косите на малката първокласничка белите панделки и плачела. Каката гледала леля си в ръцете, докато тя шетала из кухнята, и се учела да помага. Защото знаела, че с нейните ненавършени девет годинки е вече "голямата жена" в семейството...
* * *
Тъмните облаци и житейската вихрушка не се смилили и над усмихната млада жена от малкото карнобатско село, ставала на няколко пъти трудна. Помятала от тежката кърска работа в нивите на заможния си свекър, но не се оплаквала и трепетно чакала рожбата си. "Доброто, дало име на съпруга ми, - вярвала тя - няма да подмине и нашата порта!" С тази вяра продължавала да носи вода от чешмата насред селото с кобилицата и тежките пълни менци. Да се хваща на хорото, удари ли тъпана на мегдана. Или да запява, надигне ли глава в изкласилата житена нива, със сърп в ръката. Скопосна и работлива била, с милозливо сърце и нищо не ѝ тежало, освен това, че детенце си нямали още.
Но неизлечима болест се провряла в мечтите ѝ и затъмнила слънцето на надеждата. Откарали младият мъж в болницата. Стояла тя до леглото му и тихо се молела на всевиждащия добър Бог да не слага край на дните му. Но той не я чул. Може би, защото, още неизречени, думите ѝ засядали дълбоко между душата и реданията ѝ. Или, защото съдбата имала други помисли за нея...
Вързала черната кърпа на главата си, свела поглед пред неразбираемото божие наказание и вече никой не чул да извие глас за песен. Поливала с безнадеждни сълзи цветята, засадени от нея на пресния гроб, и още по-настървено се спускала да работи. Не се жалела и там, където бил нужен мъж - нали нивите им останали без двете силни ръце на работливия ѝ съпруг. Къщата на два ката, която вдигнали приживе с него, ѝ изглеждала грозна с пустотата си. В раклата държала наниза с жълтиците, купен от свекър ѝ с парите, които събрали на сватбата. Но вече знаела, че няма да има бебешка шапчица, на която да закичи най-малката паричка, а мъката започнала да засенчва лицето и да изпива снагата ѝ.
Нейните обезпокоени родители поискали тя да се върне в бащината си къща. Така и станало. Извъртяло се колелото на една тежка година. Близките разбирали тъгата ѝ, но започнали да подхвърлят и приказки за сватосване. Докато един ден нейният братовчед, който живеел в окръжния град, пратил бърз хабер:
"Чакай сватовници! Мъжът е свестен и работлив, но си има две дечица..."
* * *
Двуколката скрибуцала по прашните междуселски пътища. Мъжът, който щял да ми стане баща, със сламена шапка на главата и с мисълта за двете му малки дъщерички, оставени на грижите на по-голямата му сестра, бършел с кърпа рукналата от юлското слънце и от притеснение пот. До него стоял приятелят му и го успокоявал, рисувайки бъдещето в светли краски.
В същото това време мама поглеждала навън през прозореца на бащината си къща и не знаела какво я очаква. Утешавала се с мисълта, че ако Бог е решил тя да няма деца, поне ще прегърне с майчина грижа рожбите на бъдещия си съпруг.
Когато пред нея застанал стройният синеок мъж, сърцето нищо не ѝ казало. Но тя почувствала тъгата в очите му. За миг си представила двете му деца (още не знаела, че са момиченца) и тогава с ударите си същото това мълчаливо сърце прошепнало "Да!". Още преди устните ѝ да промълвят, че е съгласна да тръгне с него.
Не говорили много. Татко ѝ казал, че вярва в хубавите думи, които чул от хората за нея. И, че иска живота му да продължи с добра жена, която да стане майка на децата му. Подал й ръка да се качи в двуколката и тя послушно тръгнала по пъта, начертан от съдбата-сватовница. Двамата мълчали почти през цялото време, а в душите им се бил настанил страхът от неизвестното.
Лелята на децата, станала по-късно и моя леля, ги посрещнала с разточена от нея баница. Момиченцата седели мирно на голямото легло (на което после спяхме и трите), а от стената ги гледал портретът на починалата им майка.
На сутринта панделките в косите им били вързани от едни други обичливи ръце, които от първия миг знаели какво да правят, сякаш са вършили това винаги. Мама бързо научила какво харесват, започнала да ги облича като близначки и детските им очички вече я гледали с доверие, като понякога в тях проблясвали дори светли искрици на щастие. Често ги водела на гроба на починалата им майка, (на който след време и аз ходех), като не се стремяла да я измести от сърцата им. Когато разбрала, че е забременяла с мен, изпитала огромен страх как ще реагират, научавайки новината. Баща ми ги прегърнал и усмихнат им казал, че ще си имат братче, а те като негови каки трябва много да го обичат и да се грижат за бебето.
"Момченцето"-изтърсак трявало да се роди в началото на юни, но то решило да се появи на бял свят по време на първомайската манифестация (нищо, че след това щяло да лежи цял месец в ковьоз) и проплакало под звуците на празничната маршова музика под прозорците на родилния дом. Кръстили го... Не! Кръстили ме Мария, на името на тяхната майка и на баба ми по бащина линия. А когато приятелите на татко го питали каква рожба му се е родила, той отговарял с широка усмивка: "Богат човек съм аз! Имам вече две момичета и едно... женско!"
Мама сложила, трептяща от радост, първата златна пендарка на моята златна шапчица, но не забрави никога, че има още две деца. Запомнила съм, че ми е разказвала, как с последното парценце масло мажела една единствена филия с него и я разделяла на три равни части. Така раздели и жълтиците от наниза. Направи годежни пръстени и халки на тримата си зетьове, вдигна сватби с цената на много лишения на всяка една от нас. С другите пендарки от наниза накичи после и шапчиците на своите внучета, дошли на бял свят, за да продължат рода ни.
Накрая от златото - спомен от нейната сватба - останаха само трите най-големи турски лири. Мислеше да ги даде на мен, защото знаеше, че аз ще я гледам в последните ѝ години, но баща ми пожела и тях да раздели между децата си. Тогава тя дойде при мен и ме попита как да постъпи, няма ли да се разсърдя, да се почувствам ощетена...
Милата ми майчица! Сигурна съм, че знаеше отговора. Бяха ме възпитавали честни и любвеобилни родители. А аз бях научила от тях, че една златна паричка не струва колкото прегръдката на сестра ти!
И точно на осми март тя закичи и трите ни с многокаратната си майчина обич - бляскава като златна лира, но стократно по-ценна от нея!
© Мария Панайотова Всички права запазени
Свързани произведения
Коментари
-
Пепи, така ме трогнаха думите ти!💓 Благодаря ти мила! Желая ти споделени празници с много обич и сбъднати надежди!🤗
-
"Така са живеели човеците някога, когато са се женели да гледат семейства и деца" - както върви, в недалечно бъдеще така ще започват приказките. Приказки не за принцове и принцеси, а за обикновените хора.
Благодаря за удоволствието да прочета! -
Такива биографични разкази се раждат трудно. И сега се върнах към написаното със сълзи в очите, Тони. Може би, защото на този ден майка ми беше именница и си спомних последната торта, направена от мен, която ѝ поднесох като подарък. Не знам дали сме "чудно семейство", както казваш ти, но съдбата ни винаги е била преплетена с много трудности.
Благодаря, че прочете и сложи в любими тази истинска житейска история, мила!🤗💓 -
Иржи, моля те да ме извиниш, че не съм видяла коментара ти и толкова късно ти благодаря за топлината в него! Да, мила, има и такива семейства, все още ги има!❤️
-
Дълбоко ме разтърси! Чуден човек си ти мария, с чудна семейна история! Бях потръпнала през цялото време! Руснаците казват - мурашки по коже! Поздравления и благодаря!
-
Трябва да си много добър човек, за да отгледаш две чужди деца, да ги направиш свои, наравно с родената от нея теб, Мария! А щом е постигнала това, тя е предала и на всички деца тая обич...Имах колежка с такава съдба- и двамата с мъжа й се събрали с по две деца и после не знаели кое чие е...А децата се обичали като кръвни братя. Дали и в днешното време има такива хора?
-
Роси, благодаря за милия коментар! Изпращам ти прегръдка!🤗💕🌹
-
От всяка дума в разказа ти струи топлина и любов, Мари! Обичта влиза там където има доброта! Хареса ми!
-
Дано да съм ти доставила радост с този разказ, Миленче, 😍макар да разказвам как преминават през живота пет трудни съдби!💖
-
Прекрасен и светъл разказ си написала, Мария, който ми показва как любовта побеждава страданията и болките и тържествува над тях
-
Мария, удоволствието е взаимно,.. чета всичко особенно в понеделник, а твоите разкази наистина ми допадат... Няма значение за името, може би трябваше да си измисля нещо по-артистично..
Приятна вечер -
Благодаря, Павлина!💝
-
Почитанията ми.
-
Още не съм се разсънила, но видях, че вчера дори и будна съм сгрешила. 🤣 Извинявай, че съм те прекръстила на Стоян, Петре, стъпвайки на фамилното ти име!😍
-
Мари, ако знаеш как ме трогна с този разказ... С толкова топлина и признателност разказваш за родителите си! И за милите си сестрици!
Доброто, винаги посява добро!
Прегръщам те, Мари! 💖 -
Ти стана един от постоянните читатели на моите разкази, Стояне!
Благодаря ти, че наминаваш и ми оставяш винаги подкрепящи добри думи!😄 -
Много прочувствен разказ, Мария...
-
За да те научи някой на обич, трябва да ти я покаже с действия. 💓 Аз наистина имах прекрасни родители, Таничка! Мир на душите им, които отдавна са отвъд!🙏
-
Мари, много истински разказ, натъжих се от съдбата на баща ти и майка ти.
Много обич е дала майка ти на Вас! -
Изживяла съм я, Дейка, затова пиша с носталгия за нея... Само голямата ми сестра е още жива...💕
-
Толкова любов си събрала тук, Мари!!!❤
-
Валюшка, всяка буквичка от единствената дума, която си ми оставила като коментар сега е украсила като герданче възторженото вратле на деня ми!🤣
-
Щастлива и приятно изненадана съм да те видя под този разказ, Слави!😍
Благодаря ти сърдечно❤️ -
Сладкодумница
-
Харесва ми твоят разказ, Мария, толкова любов има в него.
Предложения
© 2003-2024, Георги Колев. Всички права запазени. Произведенията са собственост на техните автори.
