Злато

Бурята не даваше никакви признаци да отшумява. Дъждът тряскаше по прозорците и напрягаше допълнително Златомир. Дядо му продължаваше да диша тежко и учестено и да изпуска от време на време по някой задавен шумен хрип. Бълнуваше, но думите му се завличаха и не се разбираха, а от болката бързо и замлъкваха. Злати за пореден път се запита къде се бяха запилели родителите му. Трябваше вече да са тук с някой доктор и лекарства. За няколко часа, през които ги нямаше, нуждата на дядо му от медикаменти се бе превърнала в нужда от ковчег. Момчето си пое дълбоко дъх и се опита да се успокои. Обаче проклетите гръмотевици и дразнещият шум на удрящия се в прозорците дъжд го подлудяваше. Старата рецепта за сваляне на температурата с оцет не помогна на дядо му, но пък допринесе за „приятния" аромат в стаята. Сега освен онзи специфичен мирис на старост, който всички стари хора неизменно придобиваха и който ги следваше и напомняше на останалите, че са към края на живота си; освен киселия мирис на пот от човек, мъчещ се от треска; сега имаше и мирис на ябълков оцет. Ароматът му дразнеше Злати най-много от всичко друго, защото той винаги го свързваше с болести, поради точно тази му употреба.

          Поредната светкавица освети стаята. Златомир видя на нейната светлина бледото лице на дядо си, сянката, която старецът хвърляше на стената до леглото и безжизнено отпуснтата му ръка. Сърцето му се сви при тази гледка. Дядо му умираше. Хвана главата си в шепи и я отпусна на ръцете си. Очите му го засмъдяха и се навлажниха.

           Поредната светкавица освети стаята. Гръмотевицата, която я последва стресна Злати и той се събуди. Той потърка зачервените си очи и не можа да повярва, че е успял да заспи. Погледна към леглото, на което лежеше дядо му и се приближи до него. Старецът все още дишаше, но без подобрение. Злати се намести до него и хвана нежно ръката му. Заслуша се в дъжда отвън. Валеше все така силно, без признак да спре. Нещо го стисна здраво и се чу силен хрип. Златомир почти извика от страх и дръпна ръката си без да може да я освободи. Погледна към леглото и видя дядо му да го гледа с широко отворени и зачервени очи. Ръката на стареца все още го държеше и като че ли го дърпаше към себе си. Сърцето на Злати туптеше по-бързо от всякога. Здравата се беше стреснал от лицето на дядо си. То изглеждаше толкова бледо и изнурено. Като че ли старецът се беше превърнал в чаша, от която Смъртта бавно, но сигурно изпиваше всяка глътка живот. Успокои се като разбра, че болният иска от него да се приближи, за да му каже нещо. Приведен ниско над него, Злати чу три думи, които се забиха в съзнанието му и отключиха стари спомени.

         Докато ровеше и търсеше в градинската стая, си припомни историята, която беше чул като малък от баща си. Естествено никой не вярваше, че е истина, но тя си остана като семеен фолклор и често я разказваха по семейни събирания... след някоя и друга чашка. След още малко ръчкане из многото боклуци и вещи в стаичката най-накрая откри това, което търсеше. Тръгна към вратата за градината като мина през хола и покрай леглото на дядо си. Отвори входната порта и като затваряше, погледът му се плъзна по постелята. Направи му впечатление, че не беше чул тежко дишане, минавайки покрай него. Загледа се и сега видя, че завивката, покриваща стареца, не се надига и спада ритмично. Хората казваха, че като умреш, приличаш на спокойно заспал. Злати си помисли, че гримьорите в траурната къща правят така, че мъртъвците да приличат на спокойно заспали. Смъртта беше взела дядо му и оставила след себе си празна черупка. Изглеждаше толкова тежък и неподвижен. Никого не можеше да заблуди, че спи. Злати си помисли дали хората наистина си вярваха като казваха, че смъртта е спокойна или така гонеха своите собствени кошмари и страхове. Според него тази самозаблуда се оказаваше много практична стена, разделяща действителността от крехката психика на човека.

         Злати затвори вратата зад себе си и излезе в дъжда.

                                                      ххх

Целият беше мокър. Мрачната нощ беше студена, но той не усещаше студ. Трите думи, казани от дядо му и историята, която знаеше от малък, не излизаха от ума му. Още веднъж замахна силно с лопатата и изрина пръстта настрани при близката купчина, която ставаше все по-голяма. Дишаше тежко от умора и от невероятна възбуда, каквато никога не бе изпитвал преди. Ако се окажеше истина чутото от дядо му... Усмивка се плъзна бавно като червей по лицето на Златомир, червей, като един от многото, изровил от земята. Дънките му бяха станали черни и тежки от калта. Дебелото му яке  също тежеше като броня от пропилата се в него вода. Светкавица озари небето и освети голямата двуметрова дупка, която Злати копаеше. Вятърът се усили и му пречеше да замахва, за малко на няколко пъти да го събори. Но трите думи в ума му звучаха толкова примамливо и му даваха сили да копае още и още.

„Голямото дърво"-прошепнаха едва изгарящите от треска устни.

Още една светкавица озари небето. Тя хвърли сияние върху голямо дърво, под което Златомир копаеше толкова упорито. Той си пое дълбоко дъх и отново заби силно лопатата, която се вряза дълбоко в пръстта. От удара с нещо твърдо Златомир леко отскочи и дръжката се приплъзна болезнено в изтощените му ръце, оставяйки кървава диря по тях. Някакво остро късче дърво, отделило се от основата на дръжката, го беше порязало. Но той не обърна внимание на болката и червената кръв, капеща по дъното на трапа, в който стоеше. Удари отново на същото място и се чу звук в удар на метал. Силната гръмотевица заглуши неистовия смях, който Златомир издаде. Момчето си помисли, че сърцето му ще изкочи от радост при този така дългоучакван звън. Падна на колене и започна да изрива пръстта с окървавените си ръце. Не можеше да спре смеха си, докато под ръцете му се появяваше черна, метална кутия. Беше заключена с ръждясал катинар. Златомир грабна лопатата и с няколко удара го разби. Клекнал на мократа земя, с леко потънали в калта колене, той отвори кутията. Очите му се разшириха. Значи семейната историята беше вярна, замисли се той, има заровено съкровище.

              „Злато"- третата дума излезе бавно и тежко от напуканите и жадни, като суха почва, устни.

          Силния вятър се беше превърнал в ураган. Голямото дърво, под което Златомир беше копал, леко се мърдаше под натиска му. Клоните му скърцаха шумно. Светкавиците пронизваха тъмното небе многкратно. Една се заби съвсем близо до къщата на дядо му. След нея втора се заби в един от големите клони на голямото дърво. Силен шум над главата му накара Златомир да погледне и да види падащия върху него черен клон. Удърът го събори на земята и той с ужасен писък се строполи в трапа. Главният клон го приклещи здраво, а по-късите му израстъци повлякоха изровената близо голяма купчината пръст и създадоха улей, по който тя започна бавно да се свлича и да запълва двуметровата дупка. Момчето се напъваше да измести тежкия клон от себе си, но от копането ръцете му бяха изморени и мускулите не му се подчиняваха. Тежаха и дрехите му. Падщата върху него кал го затрупваше. Започна да вика за помощ, но гръмотевиците и силния вятър заглушаваха крясъците му. Със свличащата върху него кал падаха и червеите, които беше изровил заедно с нея. Няколко почнаха да го лазят по лицето и очите, а той не можеше да ги махне и само пищеше от ужас. Калта постепенно започна да зарива цялото му тяло. Главата му бавно потъваше в калната черна пръст, а той не спираше да крещи. Пое си за последен път глъдка въздух и пръстта засипа устните му.

                Поредна светкавица озари трапа и под светлината й грейнаха няколко малки златисти отблясъка.

                „Злато".