Знаеш ли...

Знаеш ли…. Сетих се една приказка, която баба ми разказваше. Както я запомнила от своята баба, така я предаде на мен, с аромат на дим и привкус на легенда.

    „ Имало едно време в ннаше село кладенче, ние му викахме геран  в това старо време. Та на този геран, по традиция от още по- стари времена в тая вечер, в която магията приемала гости се събирали момите от селото. Всяка от тях се надвесвала над кладенеца и си пожелавала нещо. Всички едни такива, с поруменели бузки, коси като конски гриви сплетени на изящни плитки, коя от коя по-красива. Чували се смях, закачки, играели си със снега, посипвали го по косите си и всяка на шега си пожелавала нещо. Вярвало се че, геранът е порта към света на магията и всяко желание ще се сбъдне. Дошъл редът и на Надка, тя все страняла от веселието, все ходела тъжна, та и сега стояла на страна, никой не й обръщал внимание. Никой не искал да се занимава с бедното отроче на стария мелничар, всички я гледали като чужда, защото в косите й не блестели перли, а прашинки брашно, роклите й не били от коприна, а от коноп. Унесени в игри и закачки не забелязали кога се приближила до кладенеца. Навело се момичето и тихо прошепнало: “Нека съдбата ми се промени“ и проронило една сълза. Паднала сълзата и над хълма се разнесъл камбанен звън.

Надка залитнала и паднала в герана, но конопената й рокля се закачила на един издаден камък и тя останала да виси над потъналото в мрак дъно. Викала тя за помощ, но никой не й помогнал, всички й се присмивали и една подир друга момите се отправили към село. Момичето се уплашило още повече, когато се мръкнало.Нямало как да се измъкне и нямало кой да му помогне. Чула тогава Надка звука от разкъсващия се плат и полетяла надолу, но нещеш ли от тъмнината излетял един огромен орел и я понесъл надолу. Когато кацнал на един хълм орелът пуснал в разтрепераните й ръце един златен пръстен и й казал с човешки глас: След три луни ще те потърся, дай ми вода и храна и ще те отведа благополучно у дома. Момичето не знаело къде се намира, усещало единствено аромата на рози. Когато се съмнало осъзнало че това е някаква приказна земя. От едната й страна се простирали дъхави гори, от другата й чудно езеро със златни води, а пред нея огромна планина. Намирала се насред поле с рози, чиито цветове се превръщали в птици, политали към небесата и после грациозно кацали на зелените стебълца. Дълго вървяла Надка, докато най-накрая стигнала до някакъв замък. Почукала на портата и от вътре се показала една старица. Имала миловидно лице и поканила девойката да й погостува. Момичето все гледало нещо да помогне, почиствало стаите, носело вода от златното езеро и винаги оставяло ведрото в покойте на старицата. Една вечер баба Долка попитала Надка откъде е дошла и какъв е този пръстен. И Надка наивно и простодушно  всичко й разказала.

           Минало се уреченото време и една нощ орелът кацнал на прозореца. Там го очаквали вода и храна, подала му тя пръстена и той го нанизал на нокътя си. Вдигнал забулената жена и я понесъл, но не към герана, а някъде из царството. Орелът се усъмнил в невестата и решил да я изпита. Имало една река отвъд хълмовете, чиято вода разваляла всички магии. Тъй като било тъмно девойката нищо не виждала и докато разбере какво става орелът се спуснал над реката и я оставил да падне във водата. Паднало и булото и що да види, под него се криела старата Долка, нищо не останало от красотата на тъмната принцеса, която  изпълнявала най- тъмните желания на момите и крадяла младостта им. Орелът я оставил да се удави и продължил пътя си, тъй сякаш нищо не е било.

          Изминали още три луни и орелът отново кацнал на прозореца, където не  го чакали вода и храна. Погледнал в стаята, но не видял никого. Гракнал веднъж, гракнал втори път, но никой не му отговорил. Влетял вътре и що да види. Във ваната лежала Надка, удавена в златната вода изцеждаща младостта. Макар и мъртва тя все още била по- красива от всяка царкиня, върнала се младостта й след като жестоката принцеса се удавила. Вдигнал я той нежно в ноктите си и я понесъл отвъд хълмовете. Когато стигнал до реката, спуснал я внимателно. Усетила допира на водата Надка се събудила от магическия сън на тъмната принцеса.

             Завел я орелът в един прекрасен замък, където я очаквал господарят на тази магическа земя. Взел я младият господар за жена и вдигнали приказна сватба. На тая вечер, в която магията приемала гости орелът ги отнесъл на горната земя и всички моми изгубили ума и дума, когато Надка се изправила пред тях с премяна по-красива от всичко, което някога се виждали. Сияйната й красота и доброта били ненадминати. Младият господар искал да ги накаже жестоко за това, че оставили любимата му да умре, но тя отказала. Взела баща си да живее с тях в магическото царство, а мелничарското колело омагьосала да се върти винаги, за да напомня на всички че, всяко искрено и изпълнено с чистота желание се сбъдва. Така бедната мелничарска дъщеря се превърнала в прекрасна господарка и променила съдбата си…

         Винаги се сещам за тази приказка, защото тя ми напомня че, човек не е само обвивка, той е много повече от това което се вижда. Трябва да повярваме първо на себе си, да открием вътрешната си сила и да не се предаваме. Трябва сами да определяме съдбата си, а не да се оставяме тя да ни води.

        Знаеш ли, колкото и да ти е тежко понякога, колкото и да ти се иска да си невидим за света, покажи се промени съдбата си, защото някъде там в тъмнината, те очаква един магичен свят.   Пожелай си нещо и орелът на промяната ще промени съдбата ти, ще те превърне от отражение на чуждото  щастието в звезда на успеха и благополучието.