Евангелие според Матей 16:1-3
„Тогава фарисеите и садукеите дойдоха при Исуса, и, за да Го изпитат, поискаха Му да им покаже знамение от небето. А Той в отговор им рече: Когато се свечери, думате - Времето ще бъде хубаво, защото небето се червенее; а сутрин: Днес времето ще бъде лошо, защото небето се червенее намръщено. Вие знаете да разтълкувате лицето на небето, а знаменията на времената не можете!”

Понеделник сутрин е. Листата на дърветата в парка се полюшват в невидимия ритъм на лекия ветрец, недоловим за вглъбения в грижите си обикновен простосмъртен. Танцът на същите тези листа привлича вниманието, прочиства мислите и рисува в главата ми мое си определение за знамение. Такъв съм аз. Още от времето, когато бях едва осъзнато хлапе имах нужда, така за себе си, да вникна в понятията, да им дам образ и съдържание, за да боравя по-лесно с тях, а не да се губя в мистичната гора на празнословието и високомислието.

„Знамение…”, мисля си, вперил поглед в трепета на листата, „…е необикновено явление, събитие, случка, което прониква отвъд видимото и отправя погледа на човек в самата същност на духовната реалност, която ни заобикаля.” Неочаквано ме връхлитат спомени и тиха, деликатна тъга, шепнеща въпрос, на който преди търсех отговор, а сега със сигурност го зная, и е достатъчно смислен, за да ме задоволи: „Защо хората са толкова дълбоко заблудени и не  искат да отворят очите си, за да видят невидимата същност на живота?” Листата продължават да ме привличат и приканват да вникна в детайла. 

„Човекът рядко стига до познаване на смисъла на собственото си съществуване. Нелепо се разминава със значимите неща, които дори времето в привидната си жестокост не може да заличи. Имайки своята, Човекът не разбира, онази Истина, без която думата „свобода” си остава уродлива абстракция, безмилостно използвана от политици, поети, философи и ... списъкът е обезсърчаващо дълъг. Толкова скръб щеше да си спести, ако само знаеше в слепотата си, колко нелепо изглежда този трагичен персонаж със събирателното име – Човек!”

По детски впечатлен и поетично-философски озадачен, продължавам със сутрешните си размишления, готов да ги спра във всеки момент, ако се трансформират в ялови безсмислици. „А колко лесно би могъл да прогледа. Как? Ако с цялото си сърце поиска да разбере, ще разбере. Както аз тогава. Преди тридесет години.”

Оглеждам се и ето, че в края на алеята зървам познато лице. Точното лице. Не се учудвам, та нали разсъждавам за смисъла и значението на знамението и хоп, ето ти среща, която потвърждава реалността на знаменията. Пред очите ми е персонажът, който изпълнява функцията на жизнено необходимия, макар и на пръв поглед незабележим, поддържащ герой във всяка добра история. Изправям се и тръгвам натам. Докато се приближавам до възрастната жена, самотно седяща на последната пейка в градската градина, нещо ми шепне, че сега ще имам шанса да помогна поне на един човек, като придам смисъл на миналото и открито го представя на настоящето.

– Здравейте – навеждам се, учтиво заговарям и протягам ръка – може би не ме помните, но аз Ви помня много добре.
Жената ме поглежда изненадана и така остава, като в унес известно време, а в очите й виждам как усилено впряга отрудените си мисли със задачата да ме идентифицират. За да й помогна продължавам:
– Вие сте госпожа Желязкова, нали? Или както навремето Ви наричахме всички, другарката Желязкова. Вие ми преподавахте по биология в средното училище.
– Ех, но разбира се! Очите и този дълбок, плътен глас, няма как да ги объркам. Вие сте Живко – развълнувано проговаря жената и усмивка прорязва и без това набръчканото от годините лице, – Живко Пеев от единадесети „а”. Ах, ама и Вие колко сте пораснал, да не кажа остарял! Как няма да Ви помня, Вие бяхте моето момче. Все още съм с ума си, а Вие сте, или по-добре да говорим на „ти”, така ми е по-удобно, когато става въпрос за мои бивши ученици, а ти си един от най-автентичните образи през цялата ми учителска кариера. Живко Пеев от единадесети „а”, да не повярва човек, колко си се променил.

– Вече съм на петдесет – казвам сякаш да се оправдая, докато се настанявам до нея на пейката. – Надявам се нямате нищо против да седна до Вас за малко?
– Глупости. Защо въобще ме питаш? Сядай и почвай да разказваш.
– Да, наистина, бих желал да споделя една случка. Отдавна очаквах удобен случай за това и наистина се радвам, че днес Ви срещнах тук, в парка. Исках да Ви разкрия едно, как да го нарека... събитие от времето, когато бях ученик, а Вие моя учителка. Имате ли нещо против?
– Не. Ще ми е приятно да ме върнеш в онези дни. Друго беше тогава.

Последното изречение е изказано с такава въздишка, разкриваща безсрамно тъгата по изгубената младост, че трябва да изчакам малко, за да спечеля отново вниманието й.

Оглеждам вече по-отблизо възрастната госпожа, която някога в очите ми бе изключително красива млада дама. Усещането за преходност ме стиска за гърлото. Колко бързо отминават годините и колко безжалостни белези оставят върху човешкото тяло, сякаш за да се подиграят с жалките ни амбиции на всяка цена и с всички средства да съхраним младостта.

Имам чувството, че за да продължа разговора по най-добрия начин е редно да я предразположа със спомени за хора и събития оттогава. Заговарям за някогашните ми  съученици и разказвам накратко историите на някои от тях. Без да ги разкрасявам. Факти, които съм събирал с десетилетия. Информация за разводи, успех в кариерата, деца и устройване в чужбина отнемат следващите двадесетина минути и ни довеждат до самата същност на срещата ми с госпожа Желязкова.

– И Вие изглеждате променена, госпожо Желязкова – констатирам между другото и продължавам, – и въпреки това Ви познах веднага.

– Времето е безмилостно, Живко, моето момче. Преди да ни победи съвсем, изморява ни бавно, неусетно ни загрозява и постепенно изцежда силите ни, сякаш за да ни подскаже колко сме преходни и после какво? Носи ни само едно страшно очакване за края.
– Страхувате ли се?
– От какво да се страхувам?
– От края! От смъртта.
– От смъртта ли? Не!

Изстрелва „не”-то привидно уверена, но не й вярвам. В очите й искри чист, неподправен, сто процентов ужас от неизвестното. Обръща глава, за да не я гледам, а гласът й трепери издайнически:
– Не ме е страх. Всеки умира.
– Вярвате ли в Бога? – питам изведнъж.
– Не! – отсича рязко и продължава. – Защо? Каква връзка има вярата в Бог със смъртта?

„Що за въпрос?”, мисля си, но после разбирам. Човек често изпуска неадекватности, когато без да осъзнава се стреми да избяга, да се скрие от разсъжденията, които безмилостно го измъчват. В главата ми нахлуват мелодията и текста на моя любима песен:
„Най-дългият път
е толкова кратък.
Поглеждаш нагоре
и виждаш
Исус.
Той Път е приготвил,
а първата крачка
е най-дългият
път.
От смърт към живот.”

– Госпожо Желязкова, а какво ще кажете, ако има връзка не само със смъртта, но и със същността, със смисъла на живота? – задавам риторичен въпрос и решавам да не я мъча повече. - Нека все пак Ви разкажа онази случка, за която Ви споменах. Има връзка с вярата, ще видите.
– Добре хайде, разказвай!
– Беше толкова отдавна, но помня толкова ясно, сякаш се случи вчера. Тогава бях ученик от единадесети „а”, а Вие моя учителка. Беше понеделник, а последният час беше по биология – при Вас.

***

Последният час отиваше към свършване, а Желязкова още бе на средата на урока, което я караше да се изнервя. Горещината допълнително повдигаше напрежението, а двете, бръмчащи като приближаващи се натовски хеликоптери, конски мухи сякаш нарочно крадяха от скучната информация от материала, отчаяно очакващ да бъде преподаден. Учениците изглеждаха полузаспали, като единствено очите на Михаела с блясъка си издаваха причината за отсъствието у нея на обичайното дремливо настроение. Момичето отново беше влюбено, този път в Дешко – зрелостник от гимназията с преподаване на руски език и титуляр във футболния отбор на града.  

Поредният понеделник в час по биология в самия край на учебната година. Обикновено, когато предаваше нов урок, Желязкова предпочиташе да се движи между чиновете, за да съумее ефективно да напомня за присъствието си. С дисциплината се справяше добре по свое мнение, но понякога се случваше да си внуши, че е поразпуснала юздите на учениците. Тогава ненадейно, в различни наглед безобидни ситуации се проявяваше онази черта на нейния характер, с която си спечели прякора „Кълбото” от популярното словосъчетание на тази дума с продължението й „от нерви”.

– Зная, че сте изморени, но съберете всички останали сили. Толкова е важно да внимавате в тези уроци, защото като строители на новия и единствено прогресивен  комунистически строй е от изключително значение да имате правилен граждански, пролетарски и атеистичен мироглед. И защо това е така Сергейчо, моето момче? Какво точно учим в настоящия раздел от биологията – тук Желязкова посочи учебника в ръцете си и продължи, – и то е записано кристално ясно в учебниците ви и вече цял втори срок го учим?

– От биологията, нали, изучаваме... – поразсънен русокосият младеж поглеждаше във всички страни, за да получи информационна подкрепа отнякъде. За негово най-голямо съжаление, в стаята се чуваше само звукът на мухите и пищенето в собствените му уши. – Изучаваме, нали, теорията на този, как беше... Чарлз...
– Дикенс – прошепна Наташа от задния чин, докато разтриваше зачервените си очи.
– Какъв Дикенс те е подгонил и тебе! Неграмотница – на висок глас Сергей се обърна към Наташа, след което насочи вниманието си към учителката и гордо изрече, - Дарвин.

– Браво бе, гений. Сядай! – Желязкова усети, че силите са на път да я напуснат, а ръбът на нервната криза, по който се движеше през последните десет минути, изглеждаше все по рехав. – Размърдайте мозъците си и пишете: „Видът е съвкупност от индивиди с общи белези, които обитават трайно един ареал, в чиито предели се размножават и оставят плодовито потомство, изолирани са от други подобно съвкупности, имат еднакъв кариотип и обща еволюционна съдба.” Записахте ли?

– Записахме, само дето нищо не разбрахме.

Отговорът дойде от последния чин до прозореца. Черна, права, въздълга коса и дълбок, плътен глас. Живко Пеев. Не беше тайна, че Живко бе един от малкото ученици, към които учителката имаше слабост. Причината за това се коренеше във визуалната прилика с брат й, с когото не се беше виждала от години. Всичко от начина му на държание с околните, гласа, жестовете и дори леката червенина, която избиваше на бузите му, в случаите когато се оказваше притеснен говореше само едно – поразителна прилика. В момента обаче този факт, изправен пред надигащия се вулкан от  раздразненост на учителката се оказваше недостатъчен. Желязкова застрашително затвори учебника в ръцете си, и със ситни крачки се приближи до Живко.

– Какво точно не разбрахте? – учителката съсна в лицето на младежа.
– Не знам за другите, но аз нищо не разбрах, – без да мига, Живко спря поглед в очите й. – Струва ми се, че това са пълни глупости.
– Кое точно е глупост? – Желязкова изтърва гласа си, явен намек, че чашата на търпението й току-що преля. – Обясни ми с твои думи.
– Глупост е цялото това учение на Дарвин.
– Моля! И защо е глупост?

Учителката с последни остатъчни сили се приготви да изслуша момчето, след което планираше да го съкруши с железните си доводи, когато погледът й се насочи към врата му. Там, осветено от слънцето, проблясваше малко златно кръстче, окачено на нежно златно синджирче. Желязкова, невярваща, че вижда точно това, протегна ръка и хвана изящната верижка, готова да я смъкне от врата на ученика, но размисли малко и я пусна.

– Какво е това на врата ти? – попита готова за експлозия.
– Кръстче.
– Виждам. Какво прави на врата ти?
– Извинете, другарко, но не разбирам въпроса.
– Защо носиш този символ? Живко Стефанов Пеев, очаквам отговор! Защо на врата ти се е пръкнал този символ на загниващото западно общество? Да не би да си вярващ?

Желязкова изстреля бързо и заплашително въпросите си, след което неволно се огледа и почти се вцепени. В класната стая нямаше и помен от предишната заспала атмосфера. Всички, до един, се бяха изправили и мълчаливо очакваха развитието на ситуацията. Дори Михаела сякаш бе изоставила мислите си за Дешко, зрелостник от гимназията с преподаване на руски език, и поглеждаше внимателно ту единия, ту другия участник в заформящия се конфликт, докато въртеше на пръста си кичур от прекрасната си коса. Настани се онова мълчание, което само предвещаваше неоспоримия факт, че този път бурята няма да се размине.

– Питам те отново, защо носиш този символ? – Желязкова ясно разбра, че без да иска се е натресла в доста неприятно обстоятелство, от което е длъжна да излезе победител, а единственият възможен подобен изход е да стигне до края. – Вярващ ли си?
– Да! – ученикът отвърна силно. – Вярвам.

Тогава Желязкова излезе от кожата си:
– Безсрамник! Глупак! Вярата е за глупавите хора, които не могат да намерят мястото си в обществото, в градежа на светлото бъдеще за човечеството, в изграждането на най-великия строй - комунизма. Безсрамник, не научи ли нищо през всичките тези години?! Нищо ли не влезе в главата ти през цялото това време, в което държавата и партията ти възлагаха доверие, учейки те безплатно. И сега ми се правиш на интересен, че доказано вярната теория за еволюцията била глупост. Как не те е срам, науката...

– Глупост е – Живко повтори, а появилата се на устните му лека усмивка допълнително нагорещи атмосферата. – Не мога да приема, че съм се появил от коацервантната капка, или че пра-дядо ми е бил чехълче, а дядо пък се развил в маймуна. Смешно е някак си.

– О-о, значи се правиш на умник – учителката отпусна силата на тренирания си глас, чувствайки, че е на път окончателно да изтърве контрола в тази ситуация. – А какво ще кажеш, умно нещо ли е да приемаш за истина нещо, което учените са доказали, че е легенда. Още малко ще кажеш и че Исус Христос е бил историческа личност.

– Абсолютно! Не само това, но...
– Не ми говори глупости бе, моето момче – тук Желязкова почервеня, - Марксистко- Ленинската идеология недвусмислено доказа, че религията е опиум за народите. Чувал ли си това или училището на нищо не те научи. А какво ще кажеш, нали съветският космонавт Юрий Гагарин беше в космоса. Видя ли Бог? Отговорът е – не. Твърдо не. Не видя никакъв Бог.
– Само това ли успяхте да измислите?
– Марш оттук, наглец такъв! – прилично количество слюнки изхвърчаха от устата на преподавателката по биология. - Марш навън! Махай се от часа ми!

***

Без да дочакам нова покана, изхвърчах от класната стая, а Вие гневно тръшнахте вратата зад гърба ми. Ситуацията ескалира толкова бързо, че мислите ми изостанаха далеч назад в осъзнаване на случващото се. Изведнъж се почувствах изцяло неподготвен да бъда третиран зле за убежденията си, в които дори не бях сигурен, нещо повече, бях сигурен, че не притежавам. Сърцето ми пулсираше в пъти по-бързо от обикновено и подло ми пречеше да осъзная какво всъщност правя в този противен, боядисан в уродливо сиво-жълто, вонящ  на евтин препарат за почистване, училищен коридор. Хванах се за първото възможно решение в момент като този – да избягам.

Затичах се, за да се отдалеча на безопасно място, тъй като си въобразих, че може да размислите и да ме накарате да се върна обратно в час. Бях Ви ядосан и нямах никакво намерение да се връщам в класната стая, за да водя безсмислени спорове с Вас. Изведнъж обаче, неочаквано и за мен самия, се заковах на място. Първото, което помня е, че мигновено констатирах, озадачен, степента на тишина и пустота, изпълнила коридора. Страшно и неестествено пуст, сякаш се намирах на недостъпно отдалечено на хиляди километри място, чийто основен недъг не е единствено отсъствието на намек за цивилизация, а това, че е изцяло изпразнено от съдържание. Неволно, с всичката си сила бях стиснал  кръстчето в треперещата си ръка, сякаш там, в този нищожно малък символ се бе скрила единствената ми надежда. Чувах само мислите си, но не разбирах ясно езика им. Доводите Ви за Гагарин все още кънтяха в ушите ми, и независимо, че продължаваха да ми изглеждат плитки и обидно несъстоятелни, внасяха допълнително съмнение в невярващото ми сърце. Тук трябва да отбележа една не маловажна подробност, която има пряко отношение и е в основата на провеждането на настоящия разговор.

Около месец преди описаната случка се появи повтарящ се проблем, който с всеки изминал ден се задълбочаваше и взе да ми се струва неразрешим. За да ме разберете по-ясно, най-добре ще е да Ви го кажа направо – спохождаше ме ужасен нощен страх. Всепроникващ страх от смъртта ме сковаваше и хвърляше в смут, срам и в непознатата до онзи момент несигурност за това, че животът може да се окаже безсмислен. Идваше или като част от поредния кошмар, или просто като безмилостна натрапчива мисъл преди лягане.  

Тогава, след като ме изгонихте от часа, там в коридора, за пръв път го усетих през деня и се паникьосах двойно. Приближих се до отворения прозорец, и тъй като събитието е от края на май, температурите бяха почти летни, подадох глава и вдишах жадно от въздуха навън. Погледнах небето и заговорих, без да обръщам внимание, че ако някой бе ме видял, със сигурност щеше да ме сметне за превъртял. Казах:
– Господи, не знам дали Те има, но много искам да разбера.

Точно така, на глас, с тези думи се обърнах към Някого, в Когото не вярвах, независимо, че пред Вас твърдях точно обратното. Това там, което споменах в часа Ви по биология, си беше чиста проба младежки бунт. Показност. За да видят другите, че съм различен и не се вписвам в безличието на масите. После обаче, завладян от тази удивително необяснима атмосфера в грозния училищен коридор реших, че нищо не ми пречи да разбера със сигурност има или няма Бог. Бях искрен в намерението си и за да съм сигурен, че Този, към Когото току-що се бях обърнал ме е чул, повторих:

– Господи, не зная дали Те има, но много искам да разбера. Всички ми говорят, че не съществуваш, но аз не съм много сигурен в тяхната правота. Разбираш ли? – независимо, че звучах като глупак реших, че най-добрата стратегия е да продължа да бъда искрен, доколкото мога. – Господи, зная колко е тъп доводът на другарката Желязкова с космонавта Гагарин, но моля те, покажи ми Истината. Ако Те има, дай ми знак до една седмица. Днес е понеделник. До другия понеделник ще чакам. Зная, че звучи малко непочтително и като ултиматум, но Те моля да ме извиниш и разбереш, че нямам опит в молитвите. Една седмица. Ще чакам. И... благодаря!
 
Щом приключих с обръщението си към Бог, се поуспокоих и излязох от училищната сграда с наченки на нов трепет в младежките ми гърди. През първите дни обаче на въпросната седмица не се случи нищо особено и аз напълно естествено забравих случката от понеделник. В петък отново имах час по биология, при Вас, а Вие се държахте сякаш нищо не се бе случило. Подобна беше и моята стратегия за безболезнено излизане от кризата в деликатните ни отношения. Като цяло мога да твърдя, че през всичките четиридесет и пет минути, само в един кратък миг, секунди преди да бие звънеца, ми се стори, че нещо Ви мъчи, и доколкото си спомням, го отдадох на нашия конфликт, но толкова. Нищо повече.

Същата вечер, заедно с приятели се забавлявахме, така да се каже, в “Дванадесетте стола”, нали го помните. Заведението до театъра. Тогава, в онази вечер, не консумирах нищо непозволено, защото лимфният ми възел ето тук на врата, се бе подул и имах уверението на някакъв доктор, че ще е противопоказно да близвам алкохол поне за месец. Казвам това, за да изясня, че по тази причина за цялата вечер изпих само три лимонади и едно блудкаво кафе. Тоест, бях изцяло с ума си. Към десет, вече ми бе омръзнало да слушам глупавите истории на компанията, разказвани с безконтролни преувеличения от сладкодумеца Чефо, и реших да си тръгвам. Казах едно бързо ”чao” и “обадете се вдругиден, ако измислите нещо смислено”, и излязох навън.

Сигурно тук е моментът да отбележа, че бих разбрал, ако не ми повярвате, но искрено ви уверявам – не лъжа. Помня го сякаш бе вчера, независимо, че са изминали повече от тридесет години оттогава и не мога да твърдя, че паметта ми все още е като на будния младеж, който някога бях. Извинете ме, малко съм развълнуван, но е единствено защото това, което се случи тогава пред „Дванадесетте стола”, до голяма степен, дори мога да твърдя: изцяло определи курса на живота ми и промени завинаги целия ми мироглед.

Навън бе приятно прохладно. Лекият ветрец носеше прекрасния аромат, извиращ от танца между тези два красиви партньора, пролет и лято и съвсем естествено отваряше врата за топла вълна от нежна поезия да нахлуе в душата ми. Точно в този момент, когато това настроение напираше да участва в оформяне на конкретен план за неделята вдругиден се случи онова. Трудно ми е да го обясня, защото усещам, че думите са недостатъчни да обяснят значението на преживяното. Най-просто казано – беше знамение.

От небето, изневиделица се появиха светлини. Много на брой, може би седем, осем или десет, не зная със сигурност. Изненадващи, необикновени, ярки, топли светлини, които за няколко мига слязоха над мен и се върнаха там, откъдето бяха дошли. Уличните лампи навсякъде изгаснаха и стана тъмно. Две момчета приблизително на моя възраст дотичаха отнякъде и развълнувани ме попитаха дали съм видял същото, което и те.

Без да мога да говоря, кимнах с глава и пребледнял се прибрах вкъщи. Заспах едва към три сутринта. През цялото време се опитвах да си обясня случилото се и повярвайте ми, нито за миг не се сетих, че има съвсем реално обяснение.

Отговорът дойде ден по-късно, в неделя. Закусвах, и докато обмислях дали да приема предизвикателството, подхвърлено от майка ми да изям още две пържени филийки със сладко, изведнъж прозрях. Спомних си ултиматума. Спомних си дори точните думи, които Му казах: „Днес е понеделник. До другия понеделник ще чакам. Зная, че звучи малко непочтително и като ултиматум, но Те моля да ме извиниш и разбереш, че нямам опит в молитвите. Една седмица. Ще чакам. И... благодаря!”

***

Свършвам разказа и едва тогава разбирам, че е станало време за обяд. Листата на дърветата в парка се вълнуват, а невидимият ритъм на лекия ветрец се е трансформирал в силен вятър, предвещаващ скорошна буря. Взирам се в някогашната си учителка и веднага установявам, че нещо в историята ми я е провокирало. Развълнувана е, но за кратко. Лицето й се изменя и придобива цвета и вида на мраморна плоча. После проговаря, а гласът й звучи издайнически грубо:

– Интересна случка. Защо ми разказваш всичко това?
– Мисля, че имате нужда да го чуете – намирам необходимата топлота в гласа си и продължавам. – Всеки има право да знае, че има Бог.

– Ти май искаш да ме направиш християнка?

– А Вие искате ли? - докосвам я леко по рамото и с пръстите си усещам как трепери.
– И как, моето момче ще стане това? Като ми разкажеш една фантастична история, в която и аз участвам? Аз продължавам да не вярвам в Бога. Човекът покори космоса и не видя никакъв Бог.

– Виждате ли, колко е странно. Хората покоряват космоса и не виждат, а на мен пък, без да съм ходил там, даже да си призная, малко ме е страх от високото… та на мен Бог отговори на молитвата ми. Просто поисках да разбера, и ето - със собствените си очи видях това знамение.  

Усмихвам се, а тя неразбиращо млъква.
– Ето, че тридесет години по-късно и отново водим същия спор.

– Кажи ми как да си променя убежденията, когато цял живот съм приемала нещо друго за даденост – казва с глас на обречен, а случайна сълза издава цялата трагедия на старческото й безверие.
–  Ще ме извиниш, но ще трябва да тръгвам. По телевизията казаха, че за днес е обявен код жълто, утре и до оранжево може да стигне, а на някои места дори и до червено. Можеш ли да си представиш? Ще има силен вятър. Дори бурен, и температурите ще паднат поне с десет градуса. Ще трябва да се обличаме, Живко, моето момче.

Изтървава още нещо, наподобяващо поздрав, и си отива. Аз оставам и оставям вятъра да подрежда мислите ми. Листата на дърветата в парка вече не танцуват, а се опитват да избягат далеч от бурята. Усещането за празник е заменено с чувството за неизбежната драма на настоящето. В умът ми се връща отново старата мисъл, този път с ново значение:  
„Човекът рядко стига до познаване на смисъла на собственото си съществуване. Нелепо се разминава със значимите неща, които дори времето в привидната си жестокост не може да заличи. Имайки своята, Човекът не разбира онази Истина, без която думата „свобода” си остава уродлива абстракция, безмилостно използвана от политици, поети, философи и…
А, колко е лесно всъщност. Ако само би поискал. С цялото си сърце, ако поиска да разбере, ще разбере. Както аз тогава. Преди тридесет години.”

Малко след това бурята започва.