Къде ли беше то, детето, което роди преди три години. Сега тя е майка. Има си момиченце, а то беше момче. Владимир я изостави, защото тръгна с друго момиче. Между тях имаше любов, но той може би не я разбираше. Идеше ù да вика до полуда: "Къде си сега? Ела да видиш какво остана от мен! Може би не съм същата. Срещнах Пламен и се омъжих за него, за да те забравя. Но всички е една илюзия. Любовта ми към теб не е стихнала. Тя е като онзи силен вятър, който брули сухите клони, но не може да ги прекърши. Когато те видях за първи път, ти беше така обаятелен, такъв миловиден и аз те желаех. Първата ми целувка, първата прегръдка и още дълго бяхме приятели. Но ти беше първият. Ти ме облада в своите обятия и аз премирах от удоволствие, че съм с теб. Другото дойде самò. Когато почувствах, че съм бременна, ти ме изостави. Не знаех какво да правя. Бях едва завършила математическата гимназия. Дипломата ми беше отлична, но животът ми с оценка слаб (2). Тогава ти беше студент в университета. Следваше детска педагогика, но явно си сгрешил специалността. Не заслужаваш да бъдеш педагог, след като изостави едно момиче, което ти роди син. А щеше да обучаваш децата на етика. Какво разбираш ти от етика? Човекът, който не знае какво значи това и не познава правилата на тази етика? Любов и взаимно уважение. Правилен подход към хората. Никога не изоставяй ближния си, когато е в беда! Така проповядва етиката. А ти, на какво ще учиш децата още от малки? Еталон на подражание. Ха, та ти си самият един пример на подражание. Човекът с двете лица. Защото щеше да учиш децата на добро, а ти самият какво направи от себе си. Един малък човек, който не заслужава уважението на другите. Онзи ден те срещнах на улицата. Направи се, че не ме познаваш. Обърна ми гръб и тръгна. Но аз не мога да те забравя. Ти си бащата на моя син, когото оставих в родилният дом. Къде ли беше сега? Кои ли бяха неговите родители? Дали са някои, които приличат на теб? Един безотговорен човек. Един човек, с хиляди пъти малко "ч". 'Щото голямо ти не можеш да бъдеш. Големият човек е истинският, верният, етичният, уважителният, който излъчва светлина, която огрява душите на другите. И най- вече, обича истински." 
 Така си мислише Милена, съпътствана от спомените за Владимир. Обичаше го толкова много, че все още не можеше да го забрави. Въпреки, че Пламен беше много добър човек и баща. Имаше една дума: "Носеше я на ръце", но тя не го обичаше. Сърцето и се раздираше от болка. Беше между двете крайности :"Дали, или?" И какво печелеше от това? Само страданието и болката за нещо, което никога не можеше да се върне. И в един миг я озари мисълта - да го потърси и да му каже, че е родила син от него. Дали си заслужава? Дали щеше да я разбере, както тогава! Не, няма да му се обади. И в този момент някой позвъни на телефони ù. 
- Ало, Милена, ти ли си? Знаеш, аз съм Владимир. Онзи ден те срещна на улицата, но не можах да те позная. Станала си много хубава. Не може човек... Усетих се много късно, когато те отминах. Още помня телефона ти. Не си го променила. 
Явно Владимир си падаше по хубавите жени. "В мен беше видял жената, а не човекът. Затова ми се обади"- мислеше си Милена.
- Имате грешка, господине. Тук е семейство Костадинови. Няма никаква Милена.
- Ама, чакай, гласът ти е същият. Не се е променил.  
- Казах, тук е семейство Костадинови. Милена вече не съществува.
- Как така? Ама, аз...
- Казах, Милена остана в миналото. Сега е семейство, което ти не можа да създадеш.
- Не казвай така, Милена! Бяхме много малки... 
- А не беше малък да създадеш дете?
- Как? Ама аз...
-Няма аз. Това дете е твое и ти никога не ме потърси, за да питаш как е.
- Ама....
-Ти ме изостави, когато разбра, че съм бременна.
- Аз, такова...
- Забрави името ми! Повече не се обаждай!
Тя тресна телефона и очите ù се замъглиха от болка. Беше чула гласа му и нещо я сви под лъжичката. Явно, още го обичаше. Но нищо не можеше да направи. Ще живее без любов. Бъдещето е пред нея.