11.06.2015 г., 23:07 ч.

Зрелище 2 

  Проза » Повести и романи
643 0 2
3 мин за четене

   Градчето бе притихнало, повечето магазини бяха затворени, по–улиците нямаше жива душа. Почти цялото население се бе стекло на малкото кокетно стадионче, където се провеждаше важната футболна среща. Бойкот на събитието правеха само неколцина немощни старци, групичка феминистично настроени жени и двама тийнейджъри, предпочитащи да карат скейтборд.

  За пръв път в историята местният отбор – „сойките” имаше шанс да се изкачи в по–горна дивизия, трябваше само да победи при настоящото си домакинство. Хората бяха препълнили трибуната, имаше и много правостоящи, дори и полиция се бе появила заради огромното струпване на хора. Всъщност бройката на зрителите едва надвишаваше три хиляди, но това за стандартите на градчето бе рекорд. Във въздуха се рееха балони, чуваха се радостни възгласи, всички копнееха отборът да победи. Дори неизкушените особено от футбола се вълнуваха. Феновете създаваха страхотна атмосфера с песните и възгласите си. Макар и полуаматьорски, местният отбор си имаше химн, написан преди десет години от един студент, който така и не успя да завърши музикалното си образование. Припевът обаче бе впечатляващ, почти всички присъстващи го знаеха наизуст.        

  Мачът тръгна добре за домакините, още в десетата минута те успяха да отбележат от дузпа, отсъдена за нарушение срещу централния нападател. Стадионът изригна като вулкан. Шумът бе невъобразим, лицата на зрителите сияеха от щастие. Някои от най–верните фенове дори се разплакаха.

  После нещата леко се закучиха. Гостите се окопитиха и отговориха с няколко опасни контраатаки. В такива моменти феновете притихваха, хапейки нервно устни. Но като цяло „сойките” играеха добре, въпреки че отговорността на мача бе наляла олово в краката на неколцина от играчите. Разбира се футболът не бе особено красив, преобладаваха центриранията и единоборствата, но пък публиката харесваше точно това – такива бяха разбиранията й за играта.

  Двата отбора започнаха второто полувреме предпазливо, но в шейсетата минута един от халфовете на домакините изстреля същински снаряд, който свари вратаря на гостите неподготвен. Топката се оплете в мрежата за втори път. Публиката ликуваше, предвкусвайки успеха. Мексиканска вълна заля трибуната. Обаче гостите не се даваха и седем минути по–късно успяха да върнат едно попадение. Към края на мачът отново се закучи и настана голямо дебнене. Гостите не проявяваха голямо желание да атакуват, а домакините се бяха прибрали, за да пазят резултата, и чистеха топката напред при всяка удала им се възможност.

  В края на даденото от съдията триминутно продължение стана нещо, което потресе цялата публика. Трийсетгодишният централен защитник на домакините Дейв Браун пое върнатата от халфовете топка и се огледа. Нападателите на гостите не го атакуваха, така че можеше преспокойно да забави играта, след което да шутира силно напред. Но Браун се обърна и изрита топката с всичка сила в собствената си врата. Вратарят дори не помръдна, само се облещи и долната чу челюст бавно увисна. Публиката замлъкна, муха да бръмнеше, щеше да се чуе. Футболистите и на двата отбора гледаха като гръмнати Браун, който, пребледнял като платно, се взираше тъпо във върховете на футболните си обувки. Гостите дори не се израдваха, може би от страх да не бъдат пребити. Съдията посочи центъра, после свири край на мача – усещаше, че нещата не вървят на добре.

  Капитанът на домакините отиде при Браун и му зашлеви шамар с думите:

  – Защо бе, идиот такъв! Ще те убия, да знаеш!

  После и другите му съотборници се струпаха около него, обсипвайки го с удари и ругатни. Полицията не успя да удържи озверялата тълпа. Хард феновете нахлуха на терена с намерението да линчуват Браун. Полицаите се щураха напред–назад размахвайки палките си, но не успяваха да въдворят ред.  

  Браун се свлече на земята и покри главата си с длани. Удряха го навсякъде, по главата, по гърдите, по краката, но той търпеше стоически. Чувстваше се адски виновен, че е провалил отбора си, но знаеше, че е постъпил правилно – когато получеше наградата от петдесет хиляди паунда, щеше да плати лечението на болната си от рак майка. Само трябваше някак си да остане жив, за да може да вземе парите.

© Стефан Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Съжалявам, но главите като цяло ще са къси. Нещо като отделни разказчета.
  • Аааа, не така! По-кратко не можа ли да го напишеш? Тъкмо се бях настроила за дълго, зарибяващо четене и... бам, свърши
    Продължаваш да ме държиш на кукичката, ама хайде другия път да пуснеш малко повече
Предложения
: ??:??