Зрънце живот

"Почитай небето като свой баща, земята като своя майка
и всички неща като твои братя и сестри.“

Индианска поговорка

Пердаша напред-назад, нагоре-надолу, на зигзаг по твърдите буци земя, а двете петлитрови туби в ръцете ми помагат да запазя равновесие. Още съм на първия ред. Жо полива съседния. Чакат ни към сто и четирсет овошки, по седемдесет на човек. Ако не се размотаваме излишно, до два часа ще сме отпрашили за вкъщи.

Бавничко върви засега. Сигурно защото е неравно, меко казано. Нали сме новобранци, изорахме на мокро, наобръщаха се едни ми ти ей толчеви парчища кална почва, после април пусна слънцето в действие, излочи и последната капка вода от полето и младата ни овощна градина – десетина дни, откак я садихме – заприлича на релефна карта на пресечена местност. Нищо общо с околните нивя – спретнати, гладки, да земеделстваш и да пееш.

Не разбирам много от дръвчета, но това тук, с тия спаружени, тленно-кафяви листенца, ми пробожда сърцето. Изсъхва ли, изсъхнало ли е вече... Лисвам вода около крехкото стъбло и забързвам към следващото. И то така. Килнало се, завалийчето, опряло в грамадната буца пръст отляво и бере душа. Идва ми да го погаля. На ръст е до брадичката на четиригодишната ми дъщеря; стволчето му – колкото кутрето ми. Приклякам да го поизправя, да го загърля с пръст, ама то пръст ли е? Камък. Обръщам тубата, водичката все ще смекчи положението...

Изведнъж не бързам. Странна майчинска нежност е поникнала на мястото, допреди миг буренясало от цифри, факти, графици, задължения и притеснения. Оставù, че е поникнала, ами за миг избуяла и ме превзела цялата отвътре. Като детенце ми е това дръвче. Безпомощно сукалче. Не се ли грижа за него добре, ще загине.

-  Пий, миличко – прошепват устните ми на своя глава.

Няма да ги мъмря. В момента съм добра. В момента съм любов. Пък и фиданката едва ли ще се сърди. Ако разбираше човешки, щеше да ми се зарадва. По дървесному.

Скоро четох някъде, че растенията реагирали на музика. А пък някой ми разказваше как говорел на цветята си и те цъфтели, цъфтели, та се късали. Хмм.

Хмммм...

Нищо не пречи да опитам.

Връщам се до цистерната да напълня тубите и през цялото време умувам какво да кажа на дръвчетата. Понеже ми се струва някак неловко – все едно да говориш на бебе... или на кениец, който разбира само суахили... или на глуха гъсеница, – дай поне да измисля подобаващ монолог, белким не се чувствам съвсем като луда. Здравей, лешниче. Ето ти водица, пийни си да пораснеш, да станеш голяаамо, здраво, красиво дърво... Тъпо, та чак боли!

Долашквам тубите до последната фиданка на реда. Направо ми се доплаква от вида й: ни листенце, ни пъпка, ни дявол. Две хилави клончета, посивели от жажда и голи, голи... не клони, а съчки. Прилича на кльощава прашка. Нищо, ще си я полея, пък знаеш ли? И зрънце живот да е останало в нея, длъжна съм да му дам глътка възможност. Виж, за говорене точно с тоя събеседник дума не може да става.

Навеждам се и виждам в основата на чатала, точно където стъблото се разделя на две, миниатюрна светлозелена точица. Пъпчица! Има пъпчица!! Живичко е, живичко е милото!!!

Цялото ми същество ликува! Пороища ликуващи тръпки се изливат от корема към всичките ми краища. Стоплят, пробуждат, просмукват се в кръвта, в кожата, в костите... Оставям се на порива – протягам ръка и погалвам крехкото дръвче с мекото на пръстите, а от устата ми потичат разнежени думи. Въобще не ми е неловко и хич не ми дреме какви ги приказвам. Усещам как от мен към него се лее обич – чиста, натурална, стопроцентова обич – и друго важно няма.

Леко ми е на душичката, вълшебно леко. Пърха наоколо и се дивù, глупавичката, че е възможно да обича някой, който даже и да иска, не може да й върне нищичко в замяна. Ни взаимност, ни ласка, ни думица. Колко хубаво! Колко красиво да погледнеш, да почувстваш отвъд егото! Да дадеш без да чакаш да получиш и да се докоснеш до невидимото единство на живота във всичките му форми и да се разтвориш за най-съвършената радост.

Искам вече все така да обичам. Пред тая устремена, всепомитаща нежност междучовешката любов е половинчата тръпка. Сметкаджийска работа. С куп негласни клаузи под черта: ще се отдам напълно... ако ми отговорят с реципрочни чувства. Ще съм добър с хората... докато те са добри с мен. Ще спазвам моралните норми... само че гледай, Боже, да има задгробен живот, иначе адски съм се минал!

Нося се из младата ни овощна градина с двете петлитрови туби в ръце. Не забелязвам тежестта им. Нито твърдите буци земя. Нито откъслечните препъвания, нито новоцъфналата дупка на дясната ми маратонка. Грижа се за нашите дръвчета – тия крехки, безмълвни, милички стръкчета живот – и ми е хубаво! Хубаво ми е да утолявам жаждата им, да им приказвам тихичко, да си ги милвам лекичко, даже да бърникам в калта – нищо че мразя да се цапам – да загърля тъничките им вратлета сякаш ги завивам с одеяло.

Не съм сигурна дали ме чуват. Може и да си въобразявам, че ме усещат. Нали сме новобранци, нищо чудно другата седмица да ги намерим още по-изсъхнали и жални. Не мисли за това, повтаря интуицията ми. Направила си каквото зависи от теб, останалото е в ръцете на природата. Е да де, ама човек като вложи душа в нещо, и то толкова много душа, все очаква... де да знам... резултати. Да е имало смисъл.

Защо търсиш смисъла навън, ромоли из вените ми новоизбликнала река от нежност. Извън теб, извън сега? Не го ли усещаш?

Усещам го. С цялата си плът го усещам. И с цялото си безплътие също. Прегръща ме, препълва ме, пресътворява ме, а аз благоговея като дете, озовало се в необятните шепи на най-земния бог, взирам се в буцестата хиромантия на дланите му, вдишвам и проглеждам, издишвам и проглеждам, обичам и проглеждам.