"Почитай небето като свой баща, земята като своя майка
и всички неща като твои братя и сестри.“
Индианска поговорка
Пердаша напред-назад, нагоре-надолу, на зигзаг по твърдите буци земя, а двете петлитрови туби в ръцете ми помагат да запазя равновесие. Още съм на първия ред. Жо полива съседния. Чакат ни към сто и четирсет овошки, по седемдесет на човек. Ако не се размотаваме излишно, до два часа ще сме отпрашили за вкъщи.
Бавничко върви засега. Сигурно защото е неравно, меко казано. Нали сме новобранци, изорахме на мокро, наобръщаха се едни ми ти ей толчеви парчища кална почва, после април пусна слънцето в действие, излочи и последната капка вода от полето и младата ни овощна градина – десетина дни, откак я садихме – заприлича на релефна карта на пресечена местност. Нищо общо с околните нивя – спретнати, гладки, да земеделстваш и да пееш.
Не разбирам много от дръвчета, но това тук, с тия спаружени, тленно-кафяви листенца, ми пробожда сърцето. Изсъхва ли, изсъхнало ли е вече... Лисвам во ...