Момичето стоеше до отворения прозорец и забеляза малкото тичащо животинче.
Зад него се чуваше ужасяващия грохот на машините, които по команда на хората унищожаваха гората, от която то изскочи.
Зверчето бързо достигна до блока и се загуби от погледа й.
Сълзите бяха спряли да се стичат по красивото младо лице, а очите блестяха на слънцето.
Тя се наведе напред и погледна надолу.
Малкото пухкаво животинче идваше към нея, катерейки се ловко по стената.
Ушичките му леко се полюшваха, а устичката беше съвсем малко отворена и сякаш изразяваше усмивка.
При вида на малкото зверче, внезапна радост обзе момичето, прогонвайки тъгата от душата й.
Тя се отдръпна назад, когато мъничето достигна прозореца и със скок влезе в стаята й.
В големите тъмно очички се четеше силна тъга. Сега те гледаха очите на човека от женски пол.
Момичето коленичи пред неканения малък гостенин и посегна да го погали.
Зверчето уплашено се отдръпна назад. Сърцето му биеше забързано. Усещаше топлината и нежността, която бликаше като кристално чист извор дълбоко от недрата на душата на човека пред нея.
Зверчето се зачуди за миг дали това наистина е човешко създание.
Истинските хора, които то познаваше, бяха навън и унищожаваха единствения му дом.
Момичето се усмихна мило, прекъсвайки тревожни мисли на мъничето.
-Не се плаши, нищо лошо няма да ти сторя. - проговори с приятния си глас човека и отново се присегна да погали зверчето.
Този път то не се отдръпна и позволи да бъде докоснато.
Нежната топла, леко влажна ръка мина бавно по главата, а след това и по покритото с козина тяло.
Животинчето потръпна от удоволствие.
В малкото мозъче мислите бързо преминаваха.
Нима хората могат да бъдат добри и нежни. А защо тогава другите човеци навън бяха толкова различни и зли...
Зверчето искаше да говори и да попита добрия човек много неща, които му бяха неясни, но не можеше да говори и тихо изръмжа.
Примигна, отвори уста и близна с език нежната женска плът.
Момичето се засмя и грабна в ръце малкото същество с големи рунтави уши.
Зверчето се уплаши, когато видя приближаващата се уста на човека към муцунката му, и преди да реагира, меките топли устни го целунаха по нослето.
Усещането беше приятно.
Зверчето се отпусна блажено в скута на младото момиче с красиви тъмни очи и забрави за миг за машините, лошите хора и разрушената гора.
Силният шум от вериги и крясъците на мъжете навън го стреснаха.
Душата му бързо се сви на кълбо от тъга.
Зверчето се отскубна от прегръдката на нежния и добър човек и отиде разтревожено до прозореца. Покатери се на перваза и погледна.
До него застана момичето също натъжено от ужасяващата гледка на падащи дървета последните останали в околността.
Зверчето погледна към момичето с навлажнени очички.
Тя го погледна, видя болката в големите му черни очи и се разплака.
Зверчето се почувства ужасно.
Добрият човек се натъжи заради него.
Дърветата падаха с трясък, храстите се изкореняваха, животните се избиваха или бягаха подплашени от стоманените роби на хората.
Мъничето не издържа, когато чу тихия плач на момичето до себе си и разбра, че и тя като него тъгува за гората.
Малкото му сърце се изпълни с омраза към лошите хора и се хвърли надолу през глава.
Искаше да защити гората от хората, които я рушаха, за да строят своите грозни домове.
Зверчето тупна на лапи и се втурна срещу машините и хората.
Душата му бе изпълнена с безразсъдна смелост.
- Върни се, мъниче, ще те убият. - се чу вика на момичето.
От силния грохот на приближаващите машини то не я чу.
Видя пред себе си човек със странен ръмжащ предмет в ръце, който прерязваше високите дървета.
Нахвърли се върху него. Малките зъбки захапаха крака му.
Човекът погледна надолу, изревавайки от болка.
Резачката се насочи надолу... 
Един крясък и един писък се сляха в едно.
Момичето полетя надолу към смърта си миг преди малкото зверче да бъде съсечено... 

(следва продължение колкото и странно да звучи)