Звезда
Едвам влачеше парализирания си от инсулта крак. Трябваше да нахрани птиченцата и котките на двора.
Отвори вратата и се учуди, че мяукащата банда я нямаше.
Бавно тътрейки се в снега ги видя. Събрани в кръг с вирнати опашки около розовия храст.
Наближи и под него бе странно създание. Малко момиченце, което светеше със слаба пулсираща светлина. Беше увито в тънки воали.
- Бягайте, разбойници да помогна на детенцето!
С пъшкане се наведе и я взе на ръце. Бе много студена.
Вкъщи и направи легълце в панера за пране и подложи пухкаво одеало.
Скрежът по нея бавно се топеше на малки капчици. Започна да свети по-силно, без да пулсира. После бавно отвори очи. Бяха прекрасни. Пъстри с дълги мигли.
- Ти, кой си?
- А ти, коя си?
- Стела.
- Аз съм Алекс. Какво си ти, и как се озова в двора ми?
- Звезда съм, но не знам, защо съм в твоя двор.
- Значи си звезда?! И си паднала от небето...
- Да от небето.
- А защо си паднала, и защо на Земята?
- Влюбих се!
Тя започна да свети още по-силно.
- Помолих Отеца, да ме пусне на Земята, но се озовах в двора ти.
- Влюбила си се в човек?
- Да. От космоса не го виждах, но чувах гласа му, как говори гледайки звездите, как разказва приказки, как се смее... Как пее. Всъщност гласът му много прилича на твоя.
- Хахаха. Дано не си влюбена в такава развалина, като мен.
- И смехът ти е същият. Ще ми попееш ли?
- Неее... Няма да пея.
- Моля те, много те моля!
И той запя. Тихо гласът му я обгърна и тя светеше... Като истинска звезда светеше.
После спря.
- И аз обичах звезда, но тя изчезна. Пък и малко ми остана да живея. Лекарите казват дни, а може би месец. А и много боли... Не се търпи...
- Аз мога да ти помогна. Искаш ли?
- Не, мъничката ми. Болката се търпи, но самотата не.
Тя ефирно полетя към него и кацна на креслото.
- Позволи ми моля те! Може би ще се върне и любовта ти.
- Добре, Стела. Опитай щом искаш.
- Затвори очи и се отпусни. Забрави за всичко.
Протегна ръка и докосна гърдите му.
Усети странна топлина. Вече не го болеше нищо. Имаше само светлина. Прекрасна светлина, която го изпълваше.
Звездата полетя в пълния си блясък и излезе през прозореца. След нея, като сребърен облак я следваше душата му.
Вече пътуваха към Любовта.
Край.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Гедеон Всички права запазени
Такива са си звездите - обичат.
