Звездите над мен

Кафето изстива в ръката ми... дали е така, защото му беше време да изстине... или моят лед се е просмукал в него през ръката ми, която държи чашата... безвкусно е... блудкаво... но какво в този живот не е... Надигам пак чашата и правя физиономия... хубаво е да си мъж... можеш да се държиш като дете... и докато правя физиономия, посягам към вестника... може би пък небивалиците в хороскопа да ме поразвеселят... мдам... пак нищо хубаво не ме чака... звездите никога не са били на моя страна... тези свидетели на най-хубавите и най-тежките ми нощи... мразя тези звезди... не стига, че се смеят нощем, когато съм сам... леглото е студено... аз съм студен... ами се смеят и през деня... когато аз съм студен... когато съм сам... на минало ми... на мен... на бъдещето ми...
Смях през сълзи... Стига вече! Не, не искам да ги гледам с жалостен поглед. Времето изтече, не съм малко момче, не съм това, което бях... сега съм друг. Ехх, май е по-добре да прегледам началото на вестника? Винаги е изпълнено с политика... политика - глупости, фарс на жадни и безскрупулни хора... с мечти за разруха и страдание, господари на стадо овце... какво ли сънуват нощем, може би кошара, пълна с хора - блеещи за малко светлина и храна, за покрив, който да не капе... времето си тече и въобще не му пука за нас... мен... тях... Господари ли сме му или не, кой го е измислил, кой му даде живот... а сега се присмива на собствените си господари...
Кафе... цигари... алкохол... и работа. Бавно се нижат дните, а аз слушам някаква песен, която ми напомня за мен... Родих се случайно край кофите за смет и цял живот си патя с моя скапан късмет... вярно, вярно, така се движат дните... не съм се молил да се родя, но факт - стана... трябва да се боря с него...
Но вечер... когато седя на масата в тъмното... гледам града и хилядите малки лампи... се чудя... чудя се дали наистина си заслужава да се боря... друг път се чудя дали там... някъде... в една от тези светлинки... в един от тези осветени апартаменти... точно там... има нещо, което може да ме спаси от праха на времето... прах, който се изсипва между пръстите ми, забива се в кожата ми... и се опитва често пъти да ме накара да падна на колене, но аз не падам... вървя... накъде - не знам... просто вървя... всичко е в движението... докато вървя няма да ме сметнат за мъртъв... не, че не съм... въпросът е принципен... за всеки случай вървя... дали бягам от нещо... или пък отивам натам... не знам, а и не ми пука особено... дните си се нижат... това е най-важното... дни изпълнени с болка, с новини за политика, с новини за война, с новини за бедност, за убийства, и хороскопи... ден след ден... тик-так...
тик-так... напомня ми, че денят не е свършил... не е започнал даже, трябва да вдигна глава, да нахлузя отново маската на щастливо, сиво човече... маска, която по зла орис е доживот... живот и смърт... страх и спасение... кое кое е ?... Не знам и не ме интересува... знам, че нещо напира вътре в мен... болка, страх, надежда, мечти, реалност... кое кое стана и кой ги съчета така... да, душата на човек била необятно нещо... място, търсено като светия грал и проклинато като самия Сатана... моята нещо се спотайва... къде ли се е забутала в това крехко тяло, съставено от 70% вода и 30% органични, на пръв поглед безразборно подредили се клетки, оформящи нещо толкова необяснимо... град като град, но какво търси моя взор нощем при самотните ми разходки... из самотните дървета... със самотните клони и листа. Дали подкрепа или враг... враговете защо са ни - да се доказваме, май... не, искам човек да видя... човек... къде ли избяга и този изчезващ вид...
Светят прозорци... будуват хора... дали само аз се лутам в лабиринт...
Лабиринта на мислите ми.. лабиринта на един изчезващ човек... и когато изчезна... какво ще остане от мен... един призрак, който броди из парка... един призрак, който броди из съзнанието си... броди и вие към светлината... души въздуха и търси миризмата на нещо... на топлина... и вие... и крещи... и гледа жадно към нея... и винаги остава жаден... дали някой ще се смили... дали ще погали студа ми... дали ще ми хвърли една трошица от прозореца... една усмивка... или забързани в своите проблеми... аз ще трябва да изживея още един ден... още една нощ... още няколко минути самота... моята самота... а ми се иска да намеря нашата самота... нашата... моя и твоя... където далеч от всички... далеч от всичко... ще сме сами... двамата... сами със себе си... сами един с друг... и няма да бъда жаден... и няма да вия за топлина...
Сладката самота на две души, вплели се в прегръдка...  топла, запалили огън до небето... огън греещ и сияен колкото хиляди звезди... да, огън, който ще ги засрами тез студени и присмиващи се на нашето ежедневие звезди... Моят и твоят свят... станали един... защитен от ледени стени... защитен с хорски приказки от завист и злоба поредени... Да, сладка самота на две сърца, живеещи само за едно... да си останат сами и да завършат мисията си на таз горчива земя... от сълзи
и кръв... напоена от страх и гордост... поливана... градена с лъжи и измами... родена от смях и любов, обич и доверие... истинските разрушители на студа... Вия в нощта... призрак останал с недовърешни дела... дела... срам и позор... възход и падение... нещо неоткрито... и неизказано...
Боли ме и изчезвам в утринната мъгла... не усетих нощта... не усетих живота... не усетих светлина...

Penemue & Waitshark