Приключи неусетно и последният час,

но никой май за никъде не бърза,

защото непознато е пред нас,

а пет години беше всичко свързано.

Сега кълнем се в дружбата ни вечна,

във спомените, волните години...

Как струваше се всичко тъй далечно,

а мина, както детството отмина.

И няма как сълзите си да скрием,

че малка смърт е нашата раздяла

и не от радост, а от мъка пием -

съдбата чужда песен е запяла.

Защо стоим, не смеем да си тръгнем,

а вчера бързахме до болка да пораснем,

сега да се усмихнем и прегърнем.

И нека споменът от утре не угасне...