* * *
Колелото се върти.
Луната е нащърбена.
Очите ми са черни,
сърцето е озъбено.
А тухлите редя ги,
стени издигам,
високи,
сиви,
прокълнати.
Да мога после,
да казвам
-не разбирам.
Не знам какво е лунапарк,
не съм и ходила на театър
Сълзи съм виждала
единствено по черната кора
на старата върба.
За свойте не признавам.
Обичах веднъж
за кратко
и мразя днес всичко по малко.
На криво хили ми се гарвана.
Обичам да рисувам
слънца
черно-бели.
Изневерих на дъгата веднъж
и тя се разсърди.
Във петък винаги съм влюбена.
В слънцата си
тях сърцето ги вижда,
очите премигват,
като две лампи във парка
-той твърде голям,
те твърде мръсни.
Във сряда съм болна
от спомени
Последната тухла най-тежка е,
последния гвоздей,
ръждясъл и остър е.
Аз стискам очи
и забивам.
В стената
Забивам.
Казват пороците
гвоздеи са,
които цял живот
в ковчезите свои огъваме.
Аз имам шестнайсет,
а твоите колко са.
Единят ми е по рождение,
а другите сами дойдоха
постепенно
от скука и небрежност.
-пороци на моето детство.
Утре ставам на дванайсет.
Луната ме задърпа за ухото,
ядосана е,
а аз пияна съм .
Неделя е ,
някой е оставил цветя на пътеката.
Красиви са,
а на мен ми е тежко.
Ще протегна ръка,
ще повярвам.
Гарванът плаче на
секунди от края
студена съм,
колелото върти се,
очите ми празни са.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Киара Всички права запазени
