* * *
Колелото се върти.
Луната е нащърбена.
Очите ми са черни,
сърцето е озъбено.
А тухлите редя ги,
стени издигам,
високи,
сиви,
прокълнати.
Да мога после,
да казвам
-не разбирам.
Не знам какво е лунапарк,
не съм и ходила на театър
Сълзи съм виждала
единствено по черната кора
на старата върба.
За свойте не признавам.
Обичах веднъж
за кратко
и мразя днес всичко по малко.
На криво хили ми се гарвана.
Обичам да рисувам
слънца
черно-бели.
Изневерих на дъгата веднъж
и тя се разсърди.
Във петък винаги съм влюбена.
В слънцата си
тях сърцето ги вижда,
очите премигват,
като две лампи във парка
-той твърде голям,
те твърде мръсни.
Във сряда съм болна
от спомени
Последната тухла най-тежка е,
последния гвоздей,
ръждясъл и остър е.
Аз стискам очи
и забивам.
В стената
Забивам.
Казват пороците
гвоздеи са,
които цял живот
в ковчезите свои огъваме.
Аз имам шестнайсет,
а твоите колко са.
Единят ми е по рождение,
а другите сами дойдоха
постепенно
от скука и небрежност.
-пороци на моето детство.
Утре ставам на дванайсет.
Луната ме задърпа за ухото,
ядосана е,
а аз пияна съм .
Неделя е ,
някой е оставил цветя на пътеката.
Красиви са,
а на мен ми е тежко.
Ще протегна ръка,
ще повярвам.
Гарванът плаче на
секунди от края
студена съм,
колелото върти се,
очите ми празни са.
© Киара All rights reserved.
