12.03.2008 г., 17:44 ч.

* * * 

  Поезия » Философска
949 0 1
Животът стеле прашни пътеки,
от скръб необятни - по една за всеки.
Денят окъсява, нощта се простира.
За миг свещта гасне и мракът дирижира.
Обхванал е той пропуканите павета.
Обхванал е и моята душа проклета.

Улиците на града замират,
последна надежда за живот обират.
Само аз съм сама в стая
и сякаш с очи с пламъка си играя...
докато свещта бавно догаря,
докато на смъртта врати отваря.
И последна искра блещука,
на моето сърце - пролука.

Какво ти направих, че тъй с мен постъпи?
Къде се пречупих, гневът ли не отстъпи?
Щом ръка към теб протегна,
щом другата на гърди си притегна,
щом очите мои за помощ те зоват,
щом са тъжни и сълзят,
щом в тишината се проронва моят плач,
щом съдбата не иде, а само - старият палач,
който със звуци моя стон приглушава,
щом последна дума той ми дава,
щом знам, че да оцелея аз не мога,
щом моето сърце кърви с тревога
и с последни сили скача
пред жестоките очи на палача.

© Дари Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??