0007

Бях и презиран, бях и руган,

със стиснати зъби горко търпях.

От обществото свирепо аз, прикован,

в душата си клета болка таях.

В унижение жалко живота свой изживях,

но не свикнах с времето аз да търпя и

в моментите тежки гордоста си зовях,

а тя изпълзяваше, без венци и в сълзи.

Но времето спря! Денят на дните дойде,

в сърцето ми нишката тънка се скъса на две.

Не можех да сдържам чувствата веч

и настана ужас, и пламък и сеч!

Луд ли аз бях? Или луди косях?

Никой герой пред мен не застана

и бях от злото по-зъл, но не спрях.

Светът предишен в кървава тиня потъна.

Горя и изгарям, но невинни тук няма!

Жертвена клада сенките гони в ефира!

Удоволствие няма, нито радост голяма,

но не мога престана - аз съм вече пастира,

а време за жътвата смъртна настана!

Човек ли съм още или вече не,

човешкото вече друг облик прие.

Всички са плячка в тези бордеи,

а аз съм ловецът и искам трофеи!