Една година някак пак измина

а ние все така забързани изпускаме мига,

и вече не успяваме дори да се зарадваме

на малките, но истински неща.

Не виждаме красивото във сянката,

на многото ни насъбрала се тъга

и как отново не излезнахме от рамката,

за да разберем какво предлага ни света.

Затворени във стаята България,

посядаме във ъгъла, постлан със самота,

и чудим се как кризата удари я

пък точно тая нашата страна.

Превъртаме поизбелели кадри от живота си,

преминали като забравен сън,

и пак заспиваме с очи отворени и търсещи,

мечтите ни блуждаещи навън.

И пак сънуваме кошмари,

усмивки, радост, свободно тичащи деца,

събуждаме се, сякаш от фанфари поглеждаме навън:

О, радост, пак съм у дома!