Когато тишината замълви

и капките роса пресъхнат изведнъж,

тогава  вечно спира да боли,

но няма  мигове такива във живота.

Земята сменя своята премяна

и с нея ние своя лик,

живеем в непрекъсната промяна

и с неизвестност всеки миг.

Утехата, която ни събира,

е същата, която ни дели,

всеки себе си намира,

но губи се във чуждите мълви.

Дали когато в миг един

животът поднесе ни радост,

способни сме да поделим

последната си  капка гордост.

Не бива заради една сълза

да губим вяра  във съдбата,

да бягаме от своята омраза,

това е  смисъл във играта.

Когато себе си делим на две,

добро и лошо пак са във едно,

нали сърцето ни зове,

че те са се родили заедно...