В кафето седнах аз 

И на съседната ни маса

Усетих гняз  

Двойка млада,

сякаш от съжаление са двама – 

грозни, тъжни и безмълвни 

Тя не беше нищо повече от трол, 

С черти гротесни и тяло кат' балон,

Той не беше нищо по-специално, 

Не подържан, 

но със самочувствие безкрайно,

Гледаше в паница си тъжно.

Очевидно бе за мен, 

че те не са заедно от любовта

А от съжаление и жалкост, 

Сякаш ги е страх от самота.

Той подаде ѝ пакет, сякаш 

Купуваше от нея усмивка и любов.

Но тя погледна и ми каза:

“Това не го искам аз любов ” 

Такава наглост, мен ме спря,

даже цигарата извадих от моята уста.

Интересно ми стана как този  

исполин ще реагира да бъде тъпкан, публично и безпричинно от неговият толкова любим.

И сякаш приказва видях 

Тоз самоуверен толкоз фалшиво,

Че през дрехите подушвах смрад,

Наведе глава и каза:

“Съжалявам ще опита пак.”

Колко жалки са тез,

Които се примиряват в света,

С работа, любов и бъдеща съдба.

Нима те са толкоз слепи,

слаби и безмълвни, 

Че предпочитат тъпкани да бъдат,

Вместо самота.

Нима, да си предмет в очите на ближния е някаква съдба?

Нима да купуваш време и емоция не е да живееш в лъжа?

Не ги разбирам, 

Тъжни са ми те дори,

Тъга пробуждат, защото в мен една малка нота започва звъни

И задавам си въпроса аз:

Кое е по-добре?

Да живееш в страх, лъжа кат' тях

или да си останеш насаме?