Късно е - напуснах свойта стряха -
съжалявам, но моята земя ме призова;
простете, роговете засвистяха -
моят знак, че трябва да вървя.

От този миг нищо няма смисъл:
с всяка стъпка, ме очаква само смърт.
Съдбата ми е не от мен написана,
но това не значи, че не е моят път.

Замлъкват вовеки стих и поема:
аз съм ранена, със спусък в тила.
Не успяха мойта душа да изземат -
с тази единствена мисъл сега ще умра…

И на плочата (ако изваете такава),
с паметното слово: 'rest in peace',
посадете една мимоза бяла -
символ на моите очи...