* * *
Приседнал си на камъка до мене,
опърпан, почернял си и унил,
за моята душа си заменил,
крилете си. Не ти е до летене.
И бяла смърт, додето тихо стене
сърцето ми, си с длани заслонил.
И като мен – недраг си, и немил,
мой ангеле, мой спътник неизменен.
Забравил си пътеката към рая
и сто години не видя небе...
Пълзя до мене, за да те позная
и вместо тебе полетях накрая,
че жива любовта ми още бе,
тя чисто бял от болка те извая...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Надежда Ангелова Всички права запазени
