7.07.2020 г., 20:57

* * *

Поезия

1.2K 18 9

Не се опомних в тъмното пространство.
От себе си избягах надалече.
Самотен спомен люшкан от пиянство
на палубата на една безкрайна вечер...

И приземих се тихо във тревите
затулили последната ми памет.
Очите ми сред тях все още мигат
преди на най-неведомото да пристанат.

Искате да прочетете повече?

Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.

Коментари

rumbic (Руми)

Приземяването винаги е благотворно, дори и да не ни харесва в даден момент. Поздравявам те, Младене!

2020-07-17T14:13:13+03:00
Lilia_Anna (Boyana)

Пред такова признание може само да се замълчи.

2020-07-09T19:57:20+03:00
anabel7 (Албена Димитрова)

Винаги е хубаво да се приземиш в тревите... Отново си закодирал дълбоки прозрения, Младене! Чета те с удоволствие!

2020-07-09T13:52:10+03:00
Izumrudkata (Катя)

Поздравления за стиха ти, Младене! Докосваш...

2020-07-08T23:38:47+03:00
Niki_art (Николай Василев)

Прекрасен стих Младене!
Спомените са човешката паяжина или още проекцията на извървяното, на случилото се, на съдбоновните пътища и точно тези нишки се оплитат и проектират спомени!
В различен аспект и нюанс, защото спомените са разноцветни-те са като една пълна кошница с различни цветове, багри и структури!
Спомените са като една врата,чрез която човек се връща към миналото и търси отговори, търси нещото, което го е разчуствало, защото емоционалната нотка е винаги ралева!
Спомените са и ключ към бъдещето, връщайки се назад, ние осъзнаваме перспективата на бъдещето!
Спомените са един албум на паметта, който от време на време прелистваме!🚪🚪🚪

2020-07-08T18:38:55+03:00