* * *
Денят си тръгва като облак сив –
намръщен и до болка прозаичен.
Нощта е блудница с маслинени коси
и ти танцуваш с нея в транс епичен.
А аз протягам пак към теб ръце,
поела между пъкала и рая.
Жена без име, спомен без лице,
която с нежност тиха те омая.
Повикай ме по име. Ще летя.
Там някъде, до лунната пътека
ще ме откриеш. Аз съм твоят грях,
последна обич, пристан и утеха…
Таня Симеонова
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Таня Симеонова Всички права запазени
