Залезът затихва, часовникът тиктака,

вкъщи някой пак те чака,

а прегърнати на пейка ний стоим

и промяната на облака в небето ний следим.

Всичко това е толкова чисто и невинно,

гледаме се миловидно,

смях  от гъдел покрай нас ехти,

уви, ще трябва отново да се върви...

Входът тъмен и студен отново чака

твоята хубост да обгърне в мрака,

а твоите родители, заспали в ранен час,

се притесняват защо не си у вас.

Кристален блясък откривам в твоите очи,

той чист е както детските души,

прегръдка дълга, целувчица една,

уви, настава време за раздялата.

Но не тази, която е за много дни,

а тази, която е за време - две премигвания с очи

и пак след десет часа пред таз врата