* * *
Листата покапали, сухи, напукани.
Улица права.
Стъпките - бавни.
Желания искрени.
Реалността - сурова.
По стъпките в калта съдбата пътува.
Стъпки безсмислени, стъпки сурови.
От глината родена нова съдба -
погинала,
празна,
с рамка жестока
върви,
препуска,
поругава Живота
в картини краисви,
в желания празни,
в любов недовършена.
Сама в себе си празна.
Върти се.
Гони се.
Празна.
Жестока.
Не-истински чувства...
Не-истински плаче.
Вихърът заплита перфрктният кръг.
Вихърът усмихва реалният смут.
Простенваш.
Желаеш.
Умираш.
И щастие болно
самотно запридаш
в живота реален,
в живот-самота.
Когато все пак се разбираш
и Я чакаш... Чакаш Любовта
под лазурно небе от самота,
която си ти самият,
изплакващ есента.
Някога,
там
с теб нещо се случи.
Ти там се роди и там ще научиш,
че любовта не е в сърцето и душата,
а в сълзите му, когато с тебе плаче...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Светослав Николов Всички права запазени
