Ето как вече година след година
животът ме учи да бъда сама, 
да не давам нищо и нищо да не очаквам,
да чакам самотата, да играя със страха.

Трудно обиквам, лесно ме обикват,  
без истинска причина, скрита във мен.
Научих се всички чувства да мога да отричам
и тъжен кървав залез да оставям след мен.

Жал ме е тъй и промяната чаках, 
но слънцето вече залезе, изгря бледа луна.
Стига толкова страдах и стига плаках.
Знам, че път ме очаква, за да го извървя.

Тъгата е нищо, фалшиви са сълзите,
а тогава те дори не видяха това, 
че и на мен туптеше сърце във гърдите, 
сега обвито в неразрушима скала.

Без повече срещи, за да няма раздели, 
без повече доверие, за да няма война.
Угасна отдавна слънцето в мене, 
остана да властва перлена луна.