А бях небе, и пролет бях...
Щом бях за теб най-синьото небе
и цветето с прашец от нежност,
защо откъсна звездното сърце
на моята вселена от обичност?
Пак слънцето на моята любов
под свечерено облаче се гуши,
запален, залезът от моя зов
пак твоята усмивка блага търси.
И пак ръцете ми от жар
преплитат пътищата на душата,
но вече не посяват в теб пожар,
нозете ти към мен не тичат.
А в мене закъснялата ми пролет
припърхва с теменужени крила
при спомена за онзи чуден полет
на песенните ни потрепващи тела...
И лятото си, окосено от въздишки,
под парещите длани на страстта,
заплитам в русите си плитки
със вятъра, довяващ есента.
А бях небе, и пролет бях...
от обич слях се със луната луда.
От жаркост цялата изпепелях...
а ти нарече ме "заблуда".
и цветето с прашец от нежност,
защо откъсна звездното сърце
на моята вселена от обичност?
Пак слънцето на моята любов
под свечерено облаче се гуши,
запален, залезът от моя зов
пак твоята усмивка блага търси.
И пак ръцете ми от жар
преплитат пътищата на душата,
но вече не посяват в теб пожар,
нозете ти към мен не тичат.
А в мене закъснялата ми пролет
припърхва с теменужени крила
при спомена за онзи чуден полет
на песенните ни потрепващи тела...
И лятото си, окосено от въздишки,
под парещите длани на страстта,
заплитам в русите си плитки
със вятъра, довяващ есента.
А бях небе, и пролет бях...
от обич слях се със луната луда.
От жаркост цялата изпепелях...
а ти нарече ме "заблуда".
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Евгения Тодорова Всички права запазени
