20.12.2014 г., 1:48 ч.

А може би 

  Поезия » Хумористична
473 0 1

Стоим си с теб двамката в мрака,

покрай нас пролетя креслива сврака.

Седим, седим, кротичко си седим -

от време на време тихичко бръмчим.

 

Падна жълъд зрял на моята глава,

уви се около крака ти палава лоза.

Зайче наблизо в храстче прошумоля,

лисичка хитруша набързо го помля.

 

На небето чайки своеволно кряскат,

до нас котки по дървенца драскат.

Кученцата в далечината нейде вият,

бездомници незнайни пак си пият.

 

              Посръбваме винце от пластмасова бутилка,                  

някъде в джоба ми топи се шоколадче „Милка”.

С лешници ли беше, със стафидки май че -

днес возихме се с теб и на трамвайче.

 

                                 Вятърът шепне, шепне свои заклинания -                                  между клони тъмни, чуват се стенания.

Смеем се за какво ли не, после шептим - 

понякога, дори често само си мълчим.

 

Хубаво ми е с теб на тази пейка малка,

нищо че е изгнила, почти е жалка.

С теб навсякъде мога да си говоря,

без причина глупости да дърдоря.

 

Съвсем късно стана, угасват звездите,

свършиха ни преди час някъде и парите.

Студеничко стана, потреперваме сега,

мисля си за Дядо Коледа и вълшебната шейна.

 

„Да тръгваме ли?” - питам те след още час.

„Ей сега, още малко” - отговаряш ти в захлас.

И седим си ние леко тъжни, полузаспали - 

клюмаме си в тон, почти на интервали.

 

Изкряка жабка в локвичка някъде встрани.

Моля те, не тръгвай, остани още малко, остани..

Клонче падна, листенце прошумоля тук и там.

Не искам да те няма, не искам да съм сам..

© Ростислав Аврамов Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??