А моят кон, осиротял...
А моят кон, осиротял,
на кой от вас да го предложа?
Светът мълчи. Освирепял.
И оскотял. До невъзможност.
А моят кон, осиротял,
катери стръмно към звездите...
Дали е ял, дали не ял...
Кому да каже! Кой го пита...
А моят кон, осиротял,
пресича пасищата пусти...
Хомота тегли. Ял - не ял.
И все избива го на чувства...
Къде си тръгнал, коне мой?!
Върни се тук! Ела обратно!
Повили са те в чер повой,
и си орал до кръв земята...
Сега е важно да си тук!
Сега е точното ти време.
Хвърли ръждясалия плуг.
Сега ще сеем ново семе!
Ще сеем само доброта.
Единствено Любов ще жънем!
Защото само Любовта
ще ни спаси да не потънем...
А моят кон, осиротял,
се мята в конската си кожа.
Навярно скоро не е ял...
На кой от вас да го предложа?!
Той търси само брегове,
където да почине вече...
И през полетата снове,
но там трева не никне вече...
Там никне само Тишина.
И гледа коня. И се чуди...
Дали разбира, че света
човек подир човек се буди...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Гълъбина Митева Всички права запазени
