A posse ad esse
Всяка крачка към тебе беше крачка назад.
Всички шепоти нежни в нас отекваха - грачещи.
Светлинката отведе към подземния свят.
Близостта се превърна в непредвидено свлачище.
Бях замесила хляба, но просъхна съвсем.
Нераздаден остана. Спят души незаситени.
Не успяхме небето в своя дом да внесем.
Празни думи градяха пред очите ни зидове.
Уморена от битки се превръщах в капчук,
който бавно протича, щом присвиех клепачите.
И жадувах покоя, неоткрила във друг,
но когато те няма - всеки порив беззначен е...
Тръпнех само да вдишам твойта галеща длан,
но плесници от укор ме зазиждаха в зимата.
Пролетта ти припомни онзи пристан желан,
на позната далечност, може би най-любимата.
Ти към нея обуща и земи би протрил -
и летя над морета, и преравя къртичини.
От сланите попарен, сбирах аз през април,
всеки цвят на надежда, всяко стръкче обичане
и следи от сърцето, но го беше отдал...
Само дъхче от тебе си стаих, ще ме съдиш ли?
И това е навярно най-добрият финал -
да съм кръстния залез, дал на пътя ви бъдеще.
МББ
някога, 2013
*A posse ad esse - от възможност(та) към действителност(та)
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Милена Белчева Всички права запазени
