Просто мисли в кръг,

играят като нестинарки по жарава,

кога ли ще починат те от дълъг път,

когато жар от черна стане пепелява.

Въглен ли е всяка мисъл,

гори ли, пътища дали чертае,

в моя ум сякаш зъл магьосник ме орисал

вечно мойта мисъл да блуждае.

Мисли с лапи черни,

със зъби като на хиена,

обхващат моя разум и се сливат с моите вени,

кръв, с отрова заменена.

Демони ли, таласъми,

сенки черни със души горещи

се вливат бавно във съня ми

и играят с каменни нозе на моите плещи.

Не остана в жилите ми кръв,

късчета от мене взеха,

защо е толкоз бяла мойта плът,

дали защото ме така проклеха:

Очите да са кладенци без отражение,

езикът ти оръжие за обречени,

ръцете самоубийствно брожение,

а косите змии във своята игра оплетени.

С тез очи аз надежда не видях,

езикът ми уви, и любимите рани,

ръцете ми дори до болка да ги драх,

оставиха в душата само синини.