Пак броди, в стих свободен, моят дух.
На Разума опълчва се Сърцето.
Две истини, споени във една,
тъй отегчено крачат в тяло, сред полето...
И пак откривам неизменна корелация,
да тегнат в мисли - думи и дела;
да чезна във пространствена екстраполация
и ежедневно да загубвам любовта...
Щом късно вечер спусна мрак над своите очи,
в безплътна върволица се изнизват познати някога лица,
надежди обгорени и мечти...
О... да опишат бедни са словата,
сега, което пак влудява сетивата.
Мъчително усещам как в ентропия
светът ми рухва от любовната утопия...
За страст бушува огнена кръвта,
но мисъл надделява хладна.
По-силна тя е от зова,
любов със теб да правим бавна...
До мене тихо приседни.
Вика чуй в тишината.
От спомена пленени дни,
раздухват на елегия искрата...
Ех, не научих да забравям обидите,
гнета на мислите ми,
скритите сълзи...
И не навикнах нивга да прощавам
предателствата на сърцето.
От чуждите.
От своите.
От мене си дори...
Тъй днес, щом се обърна,
виждам на пожар следи...
И пак съм сам,
а мислите препускат безпощадно.
Подобно бледната Луна, що срамежлива в миг се крие,
щом Слънце бърза нея да открие.
Незримото, което виждам всеки ден в Човека,
изпълва ме със радост, но и мъка...
И всеки ден се чудя и се питам:
"Кое ли Божие вдъхновение
създало е от скука,
така прекрасно, уви, но преходно творение?"
И съществувам тук,
но също там, където
цитаделата на Разума прогаря границите на Сърцето...
А необятните чертози на Душата
с гръмовен сблъсък срещат самотата...
Ах, днес пак сам,
изправен съм срещу света...
Но вече ясно знам!
Решително ще укрепя,
аз, собствената си десница.
Та в миг последен - с лекота,
да угаси и сетната безсмислена искрица...
(tranlivko.)
© Трънливко Бодливко Всички права запазени
Душата-скитница е цяла в рани.
Обидена, кървяща във затвор живее
отключени вратите да открехне тя не смее