Ad se ipsum

Пак броди, в стих свободен, моят дух.

На Разума опълчва се Сърцето.

Две истини, споени във една,

тъй отегчено крачат в тяло, сред полето...

И пак откривам неизменна корелация,

да тегнат в мисли - думи и дела;

да чезна във пространствена екстраполация

и ежедневно да загубвам любовта...

Щом късно вечер спусна мрак над своите очи,

в безплътна върволица се изнизват познати някога лица,

надежди обгорени и мечти...

О... да опишат бедни са словата,

сега, което пак влудява сетивата.

Мъчително усещам как в ентропия

светът ми рухва от любовната утопия...

За страст бушува огнена кръвта,

но мисъл надделява хладна.

По-силна тя е от зова,

любов със теб да правим бавна...

До мене тихо приседни.

Вика чуй в тишината.

От спомена пленени дни,

раздухват на елегия искрата...

Ех, не научих да забравям обидите,

гнета на мислите ми,

скритите сълзи...

И не навикнах нивга да прощавам

предателствата на сърцето.

От чуждите.

От своите.

От мене си дори...

Тъй днес, щом се обърна,

виждам на пожар следи...

И пак съм сам,

а мислите препускат безпощадно.

Подобно бледната Луна, що срамежлива в миг се крие,

щом Слънце бърза нея да открие.

Незримото, което виждам всеки ден в Човека,

изпълва ме със радост, но и мъка...

И всеки ден се чудя и се питам:

"Кое ли Божие вдъхновение

създало е от скука,

така прекрасно, уви, но преходно творение?"

И съществувам тук,

но също там, където

цитаделата на Разума прогаря границите на Сърцето...

А необятните чертози на Душата

с гръмовен сблъсък срещат самотата...

Ах, днес пак сам,

изправен съм срещу света...

Но вече ясно знам!

Решително ще укрепя,

аз, собствената си десница.

Та в миг последен - с лекота,

да угаси и сетната безсмислена искрица...

(tranlivko.)