Събуждам се - навън е тихо, мрачно,

   и се чувствам без амбиции, безпристрастно.

                И винаги за тебе аз се сещам,

            Но ти за мене не - това усещам.

       И се научих - за мене ти си странен,

      като собствения си живот - празен.

            Но не преставах аз да те прегръщам

    и сега усещам топлина в сърцето си за теб.

         Вече знам - безсмислено е да те питам,

       знам, безсмислено е да се самоубивам!

              Искам да живея, да дишам и да пея,

        а любовта...? Защо да ме е грижа за нея?

          Нима теб те е грижа?

              Преброил ли си дните,

     откакто за последно скри от мен лъжите?

            Любовта ти - илюзия, мечта е била,

              а моята - току-що изпарена е тя...

                     Страдах, но накрая поумнях,

                    Проумях, че напразно те ругах!

          В черната вечност те виках и търсих.

                 Не  те намерих, себе си изгубих.

                 За мене няма смисъл да се лъжем.

        Да продължаваме ли в ада да се пържuм?

           След като видях, че и непознат човек

           има към мене по-голям респект?

        А колкото до теб... Какво изобщо имаш?                        

Нямаш себе си, а искащ мен да имаш!?

След време пак събуждам се и светло е навън.

Слънчеви са дните ми... а как е твоят сън?...