* * *
Събуждам се - навън е тихо, мрачно,
и се чувствам без амбиции, безпристрастно.
И винаги за тебе аз се сещам,
Но ти за мене не - това усещам.
И се научих - за мене ти си странен,
като собствения си живот - празен.
Но не преставах аз да те прегръщам
и сега усещам топлина в сърцето си за теб.
Вече знам - безсмислено е да те питам,
знам, безсмислено е да се самоубивам!
Искам да живея, да дишам и да пея,
а любовта...? Защо да ме е грижа за нея?
Нима теб те е грижа?
Преброил ли си дните,
откакто за последно скри от мен лъжите?
Любовта ти - илюзия, мечта е била,
а моята - току-що изпарена е тя...
Страдах, но накрая поумнях,
Проумях, че напразно те ругах!
В черната вечност те виках и търсих.
Не те намерих, себе си изгубих.
За мене няма смисъл да се лъжем.
Да продължаваме ли в ада да се пържuм?
След като видях, че и непознат човек
има към мене по-голям респект?
А колкото до теб... Какво изобщо имаш?
Нямаш себе си, а искащ мен да имаш!?
След време пак събуждам се и светло е навън.
Слънчеви са дните ми... а как е твоят сън?...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Антония Маринова Всички права запазени
