Адът на Дръстър

Блъскат ме градините на ада,

приковали тежкия си поглед връз нозете ми.

Окови няма, но не мога да потръгна.

Вятърът е твърде силен за нозете,

що крачат из калта на ада!

От погледа на Голом съзирам

умиращо ято, що летяло е цяло столетие.

И сред бреговете на Дразд коне се валят,

оплескани с кървава кал,

с натежали копита се молят

да ги прониже някой със копие.

Видях щитоносци на Дръстър.

Бяха мнозина, бяха възкръснали.

Смеят се на адовия кръг,

не вярват в задгробното.

Но! Аз видях бъдещето и огъня!

И скиталци сред молци не живяха.

Да има кой да оспори, когато

очите с превръзки въз черни

не гледат във кръг, не въртят се,

а запленени от червата си клети,

се мислят за свети!