Ах, че ми е тъжно!
А, може би, аз остарявам,
щото по спомени тъгувам,
вместо да си свиркам и пирувам.
А, може би, аз остарявам,
щото за отминали времена тъгувам,
вместо за светло бъдеще да бленувам.
А, може би, аз остарявам,
щото мен носталгия по миналото ме тресе силно,
вместо да си развявам байрака стилно.
А, може би, да тъгувам за онуй време е нормално.
Някога беше красиво, истинско и живо,
а днес е тривиално, банално, дори жално.
А, може би, е нормално на мен да ми е жално,
че тогава щастливи бяхме въпреки някои тегоби,
а днес се къхърим за дребнички тревоги.
А, може би, тъй нормално е да тъгувам,
че моето дете ще расте в дигитален свят,
сред бетон и неприлична глъч,
все нова технология, в извратена идеология...
ах, дали главата няма да му бръмне от тая демагогия...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Симона Господинова Всички права запазени
